Нямам село. Роден съм и съм отраснал в София. В тази София от 80-те и 90-те години, когато все още градът бе може би с население под един милион. Когато все още нямаше толкова автомобили и можеше да се играе на кър и ръбче, на футбол по улиците. Когато все още навсякъде имаше къщи с дворове или малки кооперации с по няколко жилища. Когато все още в тези жилища имаше печки на дърва и то в самия център на града.
Роден съм и съм отраснал в софийския квартал „Лозенец“. Хем в центъра на града, хем не на самите жълти павета. Хем в елитен квартал, хем наситен с творци от всяка сфера на живота и изкуството, донесли своя бит от различни места.
С тези думи не искам да изтъквам предимства или недостатъци на геополитическата карта на София срещу останалия свят. Това е друга тема.
Искам да ви попитам. Помните ли как ухаеше детството ни?
Когато бяхме деца, през зимата имаше много сняг. И миришеше на ЗИМА. Как мирише зимата ли? Неописуемо. Дори в центъра на града въздухът бе такъв, все едно си на Черни връх в хубав зимен ден. Кристален, ясен. Дори дете може да усети дали ще вали сняг, дали ще бъде студено и сухо. Или пък да почувства топлия южен вятър, когато мине оттам.
А помните ли как ухаеше пролетта?
Когато тежкият обилен сняг започва да се топи, пръстта на десетките дворчета и градинки започва да се напоява и да се топли, да се препича от слънцето и да ухае... Дърветата се разлистват полека-лека. Миризмата на идващата пролет се усещаше понякога с цели дни. Свежест, сякаш можеш да подушиш зеленото...
И за нас, децата, се зареждаха прекрасни дни на игри. Другите ми любими миризми бяха на цъфтежа на сливата. Наричахме я още джанка. Не знам защо, но във всяко дворче и градинка винаги имаше джанки и всичко наоколо побеляваше от цъфтеж още някъде март – април.
Ако случи топло време. А веднага след това на какво ухаеше? На люляци... Навсякъде, навсякъде около нас всичко ставаше лилаво от люляковите храсти. А тази миризма... В меките пролетни вечери... Ех, това ухание бе великолепно... И се задържаше със седмици.
После помните ли как ухаеха пролетните бури?
Когато в хубав пролетен ден духа топъл вятър, но изведнъж се смрачава като пред градушка, като пред буря. Но не започва да вали. Вместо това мирише на тревога... Тревогата на природата, която се готви за този дъжд... Времето притихваше, сякаш спираше и беше някак тихо, тихо. Тогава беше и времето за най-хубав следобеден сън.
Имаше и много розови храсти. Дойдеше ли май, те цъфваха и навсякъде се стелеше уханието на розите...
Като деца играехме много по дворовете, които бяха свързани, общи за цели пресечки квартали. Можехме само по вътрешните дворове да прекосим половината квартал.
Наесен, преди да тръгнем на училище, листата падаха и се улавяше смесицата на мокро листо от дъжда и локвите.
Миришеше на студ и на уют.
За кратко миришеше и на печени чушки. Миризма, която още ме кара да изтръпвам приятно. И заради вкуса на топлата печена чушка, и заради домашния уют, който представляваше самото действие по приготвяне на зимнина.
Да, нямам село, а там все още въздухът е чист и мирише на природа и на детство. Но все още помня миризми. И ги търся. Вече почти няма джанки или люлякови храсти. Няма вече вътрешни дворчета, ако има, те отдавна са с огради и разделени на парцели.
Никой не се грижи за овошките, за дворовете. А въздухът е твърде мръсен, за да усетим друго, освен смог.
Затова ни остават само спомените... Така че, помните ли как ухаеше детството ни?
uspelite.bg
СЛЕДВАЩА ПУБЛИКАЦИЯ>>>

0 Коментари:

Post a Comment

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Точно 7 години трябваха, за да израснат бодлите на таралежите и те да започнат своята война срещу света на Възрастните. Игралният ф...

АРХИВ НА САЙТА