Няма какво да си кривим душите. Хем целият ни живот беше порно, хем бдяхме да не ни за­подозре някой в порнография. Тя и държавата зорко ни пазеше като майка, за­гри­жена да не я изложим. Няма да се питам пред кого и доколко, понеже чак толкова не ми се рови в лайна. Защо обаче по това време нямаше сексшопове, недоумявам. Дали не бяха нарочно скрити, та вместо употребата на вибратор да бъде стимулирана аграрната любов, например, към крас­та­ви­ците, тиквичките, царевицата и останалия ергономичен зарзават. Все пак бяхме аграрна държава не току-така, тоест, как да отива родната продукция зян. Бананите обаче като далеч по-мекушав уред на удоволствието бяха на щат към Дядо Мраз. И те като него самия ни спо­ле­тяваха единствено по Нова година (не по Коледа, защото тогава и Коледата, и сексът бяха много ТАЙНИ работи и уж ги нямаше). Веднъж годишно направо да се чуди човек коя радост по-напред с бананите - храната или (пред)играта... Вярно, колко му беше да се изнамери някой познат, дето щъка по света, да смени на черно три лева за долар (при държавен курс 98 стотинки за долар) и да купи нещо твърдо и качествено от корекома, ама пак казвам, кое по-напред. Децата реват за тоблерони, гърлото за истинско уиски, айде, решението е жената да мине само с китка от Женския пазар, за да не се разглези от много кореком.

Типичното сексуално съзряване по социалистическо време не беше по-различно от моето. Бях в трети клас, когато между размяната на картинки от бибип-дъвки, индианци и мачбокс-ко­лич­ки, момчетата от класа ТАЙНО гледаха карти с голи жени. Чист секс в зародиш, ама кой да ни каже, че е това. Докато някой не изнамери отнякъде истински карти с истински секс. Това го издигна за герой в нашите очи и всички момичета до една вече мечтаехме да ни е гадже. Две-три години по-късно училището ни често се тресеше от девичи писъци, понеже бъдещите мъже намираха за много забавно да стискат едва напъпилите гърди на по-развитите съу­че­нички. Те, от своя страна, или бягаха, или не успяваха съвсем да избягат, или се прегърбваха, за да скрият малките си гърдички, или носеха тесни тениски пак с цел прикритие на бъдещата си сила величава. Женското раннопубертетно човечество, уви, все още не беше съвсем в час какви страховити оръжия никнат на педя от брадата, и това на тоз етап си беше изцяло в негов ущърб. Не знам дали момчешките майки не проклинаха съдбата си да перат под­мок­рените от нощите полюции на синовете си чаршафи, но така нареченото цомбене беше своего рода задължителен етап от сексуалното развитие на социалистическата младеж и всички се ангажираха в него. С две думи, още една смела сексуална крачка напред.

Когато след седми клас всички се разбягахме по елитни гимназии, на секса вече се гледаше с други очи, по-умно някак. По онова време в кино „Дружба“ на Попа въртяха „Портокал с часовников механизъм“ на Кубрик и въпреки ужасната монотонност на четеца (филмите в това кино бяха без субтитри), успях да се усетя мокра, другояче мокра. Това направо си ме обърка, да не кажа, вцепени. Издайническата болка в слабините ми ми даде знак, че е дошло време да обърна повечко внимание на съучениците си, при това не само като колеги по комсомолска работа, бягане от час и контролни по математика. После се появи видеото, а с него излезе и видният „Девет седмици и половина“, където мокренето се повтори, но вече по-обилно. Ставах все по-наясно как функционират нещата в живота и дори нетърпелива да изпробвам всичко. Държавата продължаваше да играе ролята си на подстрекател, но и опора в голите ни начинания и със сигурност си мислеше, че ни бута да ставаме хора. Сякаш специално за стимулиране на междуполовия обмен беше изнамерила задължителните бригади, военното обучение, производствените практики, комсомолските лагери, художествената самодейност, училищните екскурзии, обмяната на опит с побратимени училища в други държави и, разбира се, абитуриентските балове с цялата им малоумна извратеност ... Трябваше да си тъпак, бавноразвиващ се или минимум смотаняк по душа, за да не се възползваш, и на поне едно от тези мероприятия да не вземеш нещата в свои ръце, да проявиш инициатива или просто да се оставиш на хормоните да те лашкат към оргазъм. Веднъж простил(а) се с девствеността си, пееш от кеф, защото колелото ти се върти вече къде-къде по-мазно и безшумно, а ти само шлайфаш. Вече си станал(а) гъвкав(а) и мегаизобретателен(а), дори живееш с единствената мисъл как да заобиколиш евентуалните перипетии, които същата тази държава ще ти сервира в следващите етапи от сексуалния ти цъфтеж.

И на Партията, и на Комсомола, и на всяка жена, която е имала мензис, и на всеки мъж, който е имал брада през социализма, че дори и на стрина Гюргя от Мусачево и бай Стамат от Исперих беше ясно, че по това време не можеше двама влюбени (или просто болезнено надървени) да идат току-така в избран хотел, за да охлабят жила. Ако бяха женени, добре, никакъв проблем, ама ако не, си беше направо абсурд да наемат обща стая. Да не говорим, че в зелените паспорти си пишеше всичко – не само цвят на очите, особени белези и адрес, а чак имената на съпруга или съпругата, че и на децата. Иди и се регистрирай в хотелска стая с колежката си, ако сте решили да кръшнете през работно време, и ако ви стиска. Абсурд! Държавата зорко пазеше устоите на социалистическото семейство и поне на пръв поглед не трябваше никой и с нищо да му уронва престижа. Всички бяха целомъдрени, а морал се пишеше с главна буква. Поне по вестниците. Постоянно обаче никнеха панаири, конференции и партийни конгреси, където денят все не достигаше и все оставаше нещо за „дообсъждане“ в свободното от заседания време, по време или след коктейла, в специални работни групи или просто на път за вкъщи. Все някой закъсняваше за семейната вечеря и все някой биваше изненадван в нечий чужд дом или легло. В краен случай за сърцата, що се любят, и природата предлагаше своята чиста постеля, пък и знаеше добре да мълчи, казват запознати.

Мисля си обаче, че не за друго, а специално за кръшкачите беше измислена държавната работа. Къде другаде, ако не там, все оставаше някоя и друга минута за някой и друг креватен екшън през работно време по следната схема. На вратата бива окачена писана набързо с разкривен почерк бележка „До склада съм“, после се врътва ключът, свалят се гащите, чува се някое и друго охкане, така, де, кипи усърден социалистически труд в склада, после оттеква едно доволно ахване, гащите се вдигат, отключва се вратата, сваля се бележката „До склада съм“ и, здравей, социалистическо съревнование, майната ти, петилетен план, ето го Героя на труда, ей ме, на, в цялото ми величие и, което е най-важното, задоволен по социалистически!

Тук му е мястото да изясним как стоят нещата днес и дали нещо все пак се е изменило към по-добро. Видно е, че ергенския данък го няма, софийското жителство също, в хотелите никой не пита омъжена ли си за този, дето след минути ще е в тебе, навъдиха се сексшопове, а публичните домове дори и баба ми ги знае къде са и защо са. Ако пък на връщане от чужбина в куфара ти се подвизава вибратор, не се плаши, никой няма да ти го конфискува и да го показва на пионерчетата в Музея на революционната бдителност. Не защото вече няма пионерчета или музей, а защото вече всеки е свободен да задоволява нагона си, както му харесва. Дори да си обратен, вече не е чак толкова срамно, камо ли обидно, и в гей-парад дори може да участваш, ако ти напира, та да види светът колко си егати специалния и егати различния. Ученичките от горните класове вече не са като едно време със сплетени на плитки коси и облечени като партизан за бой се стяга, къде-къде по-разбрани и сговорчиви са от някогашните ученички (а навярно и партизанки). Вече няма никаква нужда от военни обучения, бригади, комсомолски лагери и прочее шитни, за да се престраши човек да връхлети връз съученика си. То пък и кой днес се интересува от съученици, де, всички са на лов за големи риби, в нета или пред огледалото и никой не си играе на стражари и апаши. Чичо Доктор обаче си е направо легализирана стратегическа игра с тенденция да влезе като задължителна в програмите на гимназиите, нищо чудно и като изпитна дисциплина.

Да не каже обаче някой сега, че едно време преди Десети ни беше лошо. Глупости, минали са само някакви си двайсетина години и ако ни беше чак толкова лошо, щяхме ли да НЕ променяме толкова много неща... Вярно, жичкаджията, водопроводчикът, телефонният техник са заменени от компютърния специалист – идва, оправя каквото там има за оправяне в къщата и си тръгва доволен и задоволен, ама в общи линии схемата е както някога. Или пък автоинструкторът, който ала Стефан Данаилов в „Дами канят“ цени не само прекрасните очи на курсистката, коляннната й извивка и саможертвената й готовност да стане шофьор. В речника му просто я няма думата „не“, с добра душа е и не обича да отказва – ни пари, ни секс, ни двете. Като казах пари, няма как да си изкривя душата и да не натъртя, че и сега, както и тогава си ползваме точно ДВЕ валути, и това за никого не е тайна. Левът може и да ни е официалната, обаче кой ще отрече, че което не се купува с пари, се купува с много пари, а което не се купува с много пари, се купува с много секс. Тоест, „за да получиш, трябва да дадеш“, както мерзко кривеше лицето си Васил Михайлов във филма „Маргарит и Маргарита“, докато зверски опъваше героинята на Ирини Жамбона, си е направо легитимна ситуация. А ние и тогава, и сега сме наясно, че докато има кой да яде баницата, ще има и кой да сее брашно. И обратното.

Автор: Ава Гаел
ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ👇
СЛЕДВАЩА ПУБЛИКАЦИЯ>>>

2 comments:

  1. Авторката вместо словоблудство да беше използвала така бленувания вибратор /не дочетох статията, та може и нещо да бъркам/, може би тогава всичко щеше да си дойде на мястото..."хем тая работа в оная, хем душата в рая"!!!

    ReplyDelete
  2. Какъв ли е смисълът на тази простотия? Аааа да, някоя вечно болна и недоволна да ни покаже, че има по духовити и от вентилатора. Е успя.

    ReplyDelete

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

АРХИВ НА САЙТА