Деспа ПоповаДеспа Попова

Н А Ч А Л О Т О


- Моята учителска пътечка започва през 1921 година. 
Тогава селяците от Ястребино ме измерваха от пети до глава и дори някои подмятаха, види се на шега: - То още дете, а децата ни ще учи! Аз нямах и 18 години, пък и дребничка бях тогава.
После, като се омъжих за моя другар Станьо Попов, добих самочувствие. Той беше дошъл в селото още през 1917 година. Двамата хванахме корен в Ястребино и там останахме. Беше ми приятно да уча децата на тия корави и честни хора, преселници от Трънско и Кюстендилско. Отначало съвсем не беше лесно. 
Какво ти лесно, ужасно трудно беше, ами добре че бяхме млади, та издържахме. Другарят ми е един от основателите на партията в селото. Двамата учехме и всички деца от Ястребино. А условия за работа нямаше. Спомням си една година дори цяло отделение учи в килера до църквата. Учениците пишеха на табли с калеми. Лесно триеха след това с мокри парцалчета. Черната дъска полагахме на земята.
А децата - все беднячета и когато беше топло, идваха на училище боси. Хванеше ли мокреш или студ, обуваха свинските цървулки. А като се разгизнат ония ми ти цървули, когато ги напечеха край печката ела че ди-шай въздух. Селото е пръснато и децата през зимата идваха премръзнали на училище. Дойдат и като в пръстен наобиколят бумтящата печка. 
Деспа Попова
Та един ден дори се случи следното-точно се беше вдигнала пара от напечените подгизнали свин-ски цървули и подлоги и идва инспектор от горе да ме слуша как уча децата в час по пеене. Това си му е работа на него-идва да ме атестира. Не го видях дали си запуши носа, или нещо друго стори, но се намръщи и троснато ми нареди: 
-Сменете пеенето с четене! 
И аз, що да правя, смених го. Пък да си кажа право по четенето имах успехи и щях пo-добре да се представя. Отначало учехме в старото училище. Чиновете в него бяха не като сегашните. Нито плотовете им що годе добри, нито седалките им здрави. Те бяха въздълги и на тях седяха по 5-6 деца надиплени плътно рамо до рамо. Нали стаята беше тесничка и чиновете наблъскани един до други - едвам се натъпкваха по 45-50 деца в тях. Иди, че помагай на всяко дете, а трябваше. Да вървя по чиновете, че да сторя това, нито е хигиенично, нито прилично. 
Една вечер моят другар ми вика: 
- Деспа, повече не бива така - и ние да се мъчим и децата да мъчим. Знаеш, че от училищните имоти има събрани 90 000 лева. Те са и малко, и много. Какво ще кажеш, ако построим ново училище? 
- Как ? - питам го нзненадана. - Че така ли се строи училище? 
А той си настоява и неговата си знае: 
- Ще успеем, ми вика - само селяните да ни повярват. Нали и те са за хубавото! Пък и за децата им ще го правим, а не за друг.
Провери той как трябва да се подхване тая работа и една вечер се връща ядосан. Не бях го виждала такъв.
- Държава ли е това? Мащеха! 
- Чакай бе - питам го. - Че какво точно е станало, та си кипнал? 
- Какво ли? - отвърна ми той, - държавата турила ръка на паричките. Ей тъй, турила ръка и толкова! Тоя път и аз вдигнах глас:
- Че как така? Нали парите са наши, училищни. Лев по лев сме ги събирали. 
Мъжът ми беше един упорит човек и съвестен учител, пък и идеята, що изповядваше, го бе направила непримирим. Тръгна той да се допитва до този, до онзи, че и в Шумен отиде да се бори за парите. Що е правил, как се е блъскал, как са го посрещали, с кого се е карал, не знам, но взехме парите. Как само сме се радвали на победата. А после, като че дойде по-трудното. Трябваше да убедим хората, че и само с толкова пари по стопански начин ще построим училище. А хората - различни. Пък тогава, разделени в партии, теглеха едни эа глава, други за крака. Имаше и неверници, опъваха се, пречеха. Някои дори ни се надсмиваха: "То строежът не бил като даскалската работа!" Всичко понесохме - и обиди, и недоверчиви погледи, и насмешки, но не скръстихме ръце. Що е речено, думите ни стигнаха до всяко сърце. А знайно е, че добрата дума и заключено сърце отваря. 
И започнахме като на шега голяма работа. Едни секат и карат греди от кориите, друга ги дялат под конец, та да станат прави, трети извозват камъни, пясък и тухли. Ние до обяд учим децата, а след обяд работим на сградата. Е, не беше лесно, но хубавото никога лесно не става. Тя каква радост беше, когато на покрива се развя бялата риза и един от майсторите зареди благословията! Такъв е обичаят и той е добър обичай. 

Училището
Училището, в което са учили шестте ястребинчета

Влязохме ние в новото училище и си рекохме с моя мъж: "Ха сега пък да работим още пo-добре, че и ние да сме доволни, пък и селяните да ни се радват." И започнахме онова продължително пътуване към сърцата на децата. Образно казано - учението е такова нещо. А това пътуване е най-трудното. Уж разстоянието между учител и ученик е късо, а пътуването - дълго! Когато децата ти повярват, когато усетят, че си им протегнал ласкава и топла ръка, че искаш да им помогнеш, идва другото. Почват да ти вярват и работата става хем по-лека, хем пo-спорна. Стремяхме сe да помогнем на всяко дете да стане добър човек, да се научи да отличава доброто от злото, да разбира и чувствува красивото, да обича родината. Струваше ми се, че колкото повече давах на децата знания, колкото повече от доброто на сърцето си им раздавах, моето учителското сърце ставаше пo-богато. И това ме окриляше. Не смеех дори с моя другар да споделя, но чувствувах, че съм богата с обичта на децата. Тая обич откривах и в лекия поклон с милия поздрав. "Добро утро, госпожа". Откривах я в блясъка на живите очички, в усмивките, в желанието на децата да ме хванат за ръка, когато ги извеждах на разходка и учехме на открито. 
И така, без да усетя, отлетяха цели 22 години. Е, имаше и много радост, и не по-малко тревоги, особено когато поч-наха да преследват комунистите. Настанаха тогава тежки години.Страшно стана за всички, но най-страшно - за учителя, който носи честно сърце. 
... И така, дойде трагичната 1943 година. Лудогорието вече бе пламнало. Бивши наши ученици бяха станали ятаци, а други тръгнаха по най-стръмната пътека. Аз винаги съм мислила, че тя е Ботевската - най-стръмната, която води до най-високото. Всеки ден до нас достигаха тревожни вести. На 19 декември 1943 година дойде най-страшното, което по-тресе хората.Много често се опитвах да нарисувам на децата един друг свят, по-хубав и справедлив. Ех, не беше лесно, когато у нас завилня фашизмът, да се говори открито за някои неща. Но децата бяха будни и само с поглед ни разбираха. 

И ДОЙДЕ НАЙ-СТРАШНОТО!

Ехти барабанът:
- Бам, бам, бам!
Exти и дрезгавият глас на глашатая:

"Всеки, който излезе навън, ще бъде разстрелян без предупреждение!" 
Тузлука е в блокада. Училищната камбанка в с. Ястребино тоя ден остава глуха. Войниците на подпоручик Йорданов, с набучени щикове на пушките, влизат в стаи, килери, зимници. В оборите мучат изплашени добичета. През прозорците на къщите надничат изплашени жени и деца. Старите въртят глави и отсичат: 
- Няма ли да мирясат най-после тия хора! С народ излиза ли се на глава! 
Полицаи, жандармеристи, войници са плъпнали навсякъде и дирят под майка дете, душат дирите на партизаните от Омуртагския отряд, а все не успяват да ги открият. 
И вървят кервани от мъже, жени, деца, несмогнали да сеобуят и облекат. Денят е слънчев, но ветрецът щипе. Малкият Стойне Калайджийски върви по терлички и усеща студения език на декемврийския мраз. При всеки удар на барабана: "Бам, бам, бам!" още пo-тревожно мяцат и мяукат изплашени котки с изцъклени очи, бягат и лаят кучета из дворищата и къра. В общината е пълно с хора. Срещат се мигновено тревожни погледи, бързо се разбират. Прибрани са семействата и близките на партизаните. От семейството на партизанина Рангел Калайджийски са докарани тук 7 души. Як и жилав е коренът на рода им, от Трънско е. Арестуваните се споглеждат - виждат, че докарват учителката Деспа и нейния другар, учителят Станьо Попов.
Подпоручик Йорданов е загубил човешко подобие и крещи: 
- Който ръка срещу царя вдига, в земята ще иде. Всички ще изтребя! 
Корави ястребинчани, мрачни и брадясали, скърцат зъби при всеки удар. Отначало 6-те докарани тук деца гледят като вкаменени, но после някои запищяват изплашени. 
Удар след удар! 
Устата са заключени като с катинар. Дума не отронват. Никой нищо не знае, с никого не се е срещал. 
- Къде са шумкарите? Де е сега сина ти? - беснее подпоручикът и рита един от арестантите. 
В очите на някои жени се чете вече ужас. Та нали за всеки е мило бялото видело. 
Агентът Стоян Узунов изпитва силата на ритника си, където свари.
При всеки тъп удар, който чува, учителката Деспа Попова трепка. При всеки детски писък - нож се забива в сърцето й. Подпоручикът и агентът застават настръхнали пред двамата учители.
- За всичко вие сте виновни. Да се бунтуват сте ги учили. Това са ваши ученици! 
- Казвайте - крещи той и насочва пистолета срещу гърдите на учителя. 
Учителката Деспа прегризва от ужас устни. Може би след миг ще се чуе изстрел! И той! Притъмнява й пред очите. Сепва я глас на дете. Не е ли това гласът на Ценка? В съседната стая измъчват децата, нейните ученици.
- Вие, не друг, а вие двамата сте учителите на партизаните.
- Че какво? .. . опитва се да възрази Деспа. 
- Аз ще ти кажа на теб какво? След вечеринките в училището сте ги оставили да си правят събрания. И сега? Но ние корена им ще измъкнем от земята, та името им няма да се чуе вече. Целите родове ще изтребим! 
- Че ние, господин подпоручик - обади се Станьо - не сме ги и виждали. От нашето училище се пръснаха и не ги знаем де са. Пък и в селото ни оставиха с жената да учим толкова много деца. 
- Какво, какво? - прекъсна го агентът.
- Ами, че трябваше да назначат един-двама учители за прогимназията, а не назначиха никого. 
- Ние двамата - намесва се Деспа - до обяд учим децата от отделенията, а след обяд по-големите. 
Подпоручикът и агентът се споглеждат. След малко ги отвеждат в друга стая. Дори ги остават сами. В тези минути палачите сигурно са решили, че ако и тях убият, селото ще остане без учители. А това ще се разчуе из целия Тузлук, а може би и чак горе да се научат! Не минават и няколко минути, когато подпоручикът отваря вратата и рязко заповядва:
- Отивате си право в къщи! И с никого никакви разговори, че иначе!... 
. . . Беше превалило пладне, когато подкараха арестантите към горичката, близо до училището. В групата най-отзад тътреше болни крака 75-годишният дядо Стойне. Тътреше той крака и му идваше да млатне с юмрук фелдфебела, що командуваше войниците. Да го млатне, ама де ти някогашната сила. Както се тътреше, подгъна крака и се свлече до един дъб. Опита се да помръдне крак, ама не му стигна сила и така си остана. Другите отминаха на петдесетина крачки към полянката. На същата полянка учителката Деспа извеждаше децата да си поиграят. А сега те хич и не подозираха какво ще се случи. И Ценка, и Цветанка, и Димитринка, и другите са играли тук на "Гърнета" и "Тупаница", тичали са из ниската дъбова гора цветя да берат, та портретите на Кирил и Методий да кичат. 
Малкият седемгодишен Стойне се вглежда в дулото на един от автоматите, насочени към него. Момчето изглежда не се страхува. Мисли си дори да попита: "Чичко, а можеш ли да стреляш?" 
В дясно се отбива път към съседното село. Старите отначало мислят, че ги откарват на някъде да ги интернират. Но ето, че ги насочват към полянката. Заповедта на подпоручик Йорданов трябвало да изпълни фелдфебел Коста Колев. Но той не намерил сила да стори това. И някои от войниците вървели с наведени глави. Нима им е било лесно да вдигнат пушки срещу деца. Нали и те имат братчета и сестричета? Командуването поел подофицерът на взвода.


Надежда
Надежда Петрова
Калайджийска
(18.XI.1931—19.XII.1943г.)


















* Стойне Петров
Калайджийски
7-годишен, няма снимка
Иван
Иван Петров
Калайджийски
(19.XII.1934—19.XII.1943г.)
Ценка
Ценка Иванова
Димитрова
(8.III.1930—19.XII.1943г.)
Цветанка
Цветанка Иванова
Димитрова
(8.III.1930—19.XII.1943г.)
Димитринка
Димитринка Петрова
Стоичкова
(7.XI.1932—19.XII.1943г.)

Отначало куршумите пропищяват в клоните на ниския дъбак. После пак, и пак!
Паднал първият повален като прекършен слънчоглед. До мъжа, жена, до нея - дете, друго! . . .
... Учителката е долепила чело до прозореца в стаята. При първия залп стъклото иззвънява. Тя се сепва и изплашена казва:
- Станьо, става нещо! 
Още един залп! После се чува единичен изстрел. Той бил за дядо Стойне, който дочакал убийците до дъба. 
Стои учителката до прозореца, а навън се не мярка жив човек. И кой ли ще посмее да стори това? Из Ястребино пищят яростни куршуми. 
Когато след час тя вижда комшията им Стоимен, че се връща с кирка и лопата от някъде, го пита подлудяла от напрежение.
- Какви са тия гърмежи? Какво става? 
Селякът изпуска кирката на земята. Когато се навежда да я вземе и после вдигна глава, Деспа го вижда, че плаче.
- Ама къде беше? - Кажи какво се е случило? 
Стоимен се опитва да избърше с оръфаните ръкави на палтото си бликащите сълзи, но те рукват още по-силно от очите му. Плаче човекът, хълца като дете и говори като побъркан: 
- Мани, мани, даскалице! 
- Ама що? - пита като изумена тя и понечва да скокне през прозореца. 
- Сите ги изтрепаа! И деца, и майки. Сите ги изтепаа. 
- Как? - изпищява учителката. 
- Накараха ни да им изкопаем обща яма и ги зарихме що годе. Ама имаше и живи, мърдаа още.
Учителката почва да си бие с юмруци главата и да ридае неудържимо. 
- Мани, даскалице, страш-на картина ти казвам! Страш-на! 
... Пред Народния съд подпоручик Йорданов и агентът Узунов с цинична откровеност ще заявят: "Двамата отидохме на мястото на про-изшествието и доубихме тия, дето още шаваха!" 
След това ще дойде и оня ден, когато цялото население от Тузлука ще се стече в Ястребино и ще плюе в лицето на палача с табелка на гър-дите: "Аз убих шестте ястребинчета!"



СЛЕД РАЗСТРЕЛА

- Деца, не ме питайте за тоя ден. Страшно ми е да говоря. Смилете се над мене. Сърцето ми повече не издържа. Аз само видях как червените пламъци на запалените партизански къщи стопиха мрака и целият Тузлук бе озарен от червено сияние. Аз видях черните скелети на овъглените греди над оборите. Аз чух страшния вой на побеснелите кучета. И до днес аз чувам тоя злокобен вой. 
В тая нощ палачите отрили своите жертви и ги откарали на 15 километра от тук в гората край Долна Златица. И там ги горили в огън, та някак си да прикрият страшното варварство. Но това може ли да се прикрие? 
... Не помня само след ден ли беше, след два ли - отидох на училище. Как съм влязла в стаята, пак не знам. Децата плачат и не смеят да седнат на чиновете, където седеха убитите. Гледат ме ужасени и плачат. И аз ги гледам и нареждам:
- Няма го Стойне, Ценка, Цветанка, Иван, Надежда, Димитринка! . . . Няма ги моите милички, още неполитнали птиченца шестте ястребинчета. 
И после.. . Нощем в прозорците на къщите в Ястребино няма светлина. Улиците са пусти и глухи. Но смелите не се свършиха. Ако брашното в хамбара беше изгребано, картофи се намираха за партизаните. 
Ужасът не стресна хората, но в сърцата им закипя омраза към главорезите, страшна, но справедлива.
... Та за тоя ден ли започнах? Гледам децата как плачат и сърцето ми се къса. Как урок ще им предавам? Куршумите на палачите са простреляли и моето сърце. А може ли учител без сърце да предава уроци? Не можех да мисля. Само ги гледам и чувах как гласно хлипат. Нещо се късаше у мене. Полудях ли тогава или по-късно това стана? Не полудях, но нервите ми не издържаха.
Отидох в гр. Попово. Чувствувах, че всичко у мен е разбито, че нещо страшно и непоправимо е станало. Преглеж-дат ме един, двама, трима лекари и всеки на свой ред казва: "Изключено е повече да работите като учителка". Така ми казват и ме пращат при други лекари. И те същото повта-рят. Сякаш се бяха сговорили какво да ми кажат. А аз все не се помирявах. Нали тоя ад ще свърши и после пак ще съм нужна на децата. Изпратиха ме в София да се прегле-дам, но да си платя разноските от 2000 лева. И така, пак от лекар на лекар. Свършиха лекарите своите заключения, но моята мъка не се свърши. Тази мъка нося като тежка буца в сърцето си повече от 35 години. Нося голямата мъка по мойте мили ястребинчета! 


СРЕЩА СЛЕД ПОВЕЧЕ ОТ 35 ГОДИНИ

Лицето на Деспа Попова изглежда прозрачно, бяло. Сраш-на мъка е докапчила кръвта в него. Обикновено лице - на старица. А колкото повече го гледаш, толкова повече ти се струва, че излъчва някаква особена доброта и човечност. И тъй, съвсем неусетно, преди старата учителка да е проговорила - те грабва и покорява.
И косата й е бяла, съвсем бяла. Като меко облаче лежи над сдипленото високо чело. А очите й са още бистри и живи. Сега виждат малко, като през някаква мрежа, удавена в мъглявина. Но Деспа Попова има и други очи. И тя самата не знае къде са, но усеща, че ги има, мисли, че са в сърцето й. И когато сърцето бие, очите в него ще виждат шест живи слънца, че озаряват Ястребино. Те не гаснат и затуй светлината им достига до всички кътчета на нашата земя. След повече от 35 години учителката отново застава пред класа. Ден паметен беше - 8 март 1979 година. И понеже краката й не държат, подпира се с лявата ръка на първия чин, свива пръстите на дясната, устремява се напред и започва проверката на учениците.

Среща на учителката Деспа Попова със съученици на убитите ястребинчета
Среща на учителката Деспа Попова със съученици на убитите ястребинчета

- Ти коя беше? 
- Аз съм Олга Арсова. Тогава бях на 7 години, колкото Стойне Калайджийски. С Димитринка живеехме в един двор. Предния ден беше у нас и си играхме заедно. Много обичах да ви слушам в часовете, когато правехме съчинения. Аз ви дължа всичко като човек. Сега съм учителка по български език и литература в III-то основно училище в град Търговище. 
Някакво бистро сияние избликва в очите на старата учичелка. Тя с мъка удържа напора на сълзите и протяга ръка.
- А ти? 
Развълнувана от чина се надига Пенка Иванова. 
- Не ме ли познахте? Аз съм Пенка. И аз съм учителка. Сега работя в дирекция "Народна просвета" - гр. Търгови- ще като инспектор по предучилищно възпитание. 
- А ти? 
От чина се надигна малко мургаво момченце, поглежда към табелката с надписа на чина и развълнувано, съвсем тихо казва:
- Аз седя на чина, където е седял 7-годишният Стойне, убит заедно с другите Ястребинчета. 
Учителката Деспа Попова не удържа, политва от въл-нение, но успява да седне на стол и се подпира с две ръце на първия чин. 
- Аз съм Йордан Николов. Седях на един чин с героя Стойне. С него си играехме винаги заедно. А сега съм агроном в град Омуртаг. 
- Аз пък съм Славчо Иванов, също агроном, но в град Търговище. 
Дошли са тук живите, няма ги шестте ястребинчета. 
Като далечно ехо учителката чува гласове от чиновете: Пенка Тодорова, Боянка Илиева, Васил Стоянов, Панайот Стоянов, Петранка Петрунова, Михаил Петрунов и други, и други. 
Когато от чина се надига Иванка Йовева от град Антоново и просълзена едвам произнася: 
- Аз седях на един чин с Надежда, учителката трепва и простира двете си ръце напред. В тоя миг всички изтръпват. Тя иска в една майчинска прегръдка да събере шестте деца, които сега.седят на местата на зверски убитите, и я гледат някак стреснати. 
Учителката се навежда напред, с очи, устремени далеч, в страшните декемврийски дни на 1943 година.
- Вие, живите, които сега сте седнали на същите чинове, в същата стая, където бяха те, вярвате ли? Аз ги видях! Живи, живенички ги видях. И протегна разтрепераната си дясна ръка и поиска най-напред да погали най-малкия - седемгодишния Стойне. А думите й се отломват от живата плът на сърцето. 
- Стойне Петров Калайджийски! Обичах да го галя по косицата. Обичах да се вглеждам в черните му искрящи очи. Беше пъргаво, набито момче. Живееше далеч от учили-щето. Понякога идваше без молив и тетрадка. Когато го питах защо - той се срамуваше да ми каже, че няма пари да си купи. И с наведена главица засрамен ми казваше: "3абла-вих ги!" Стойне не можеше да произнася "р". Тогава го поглеждах в очите и така само ние се разбирахме. Бях купила няколко молива и тетрадки и от тях давах на Стойне Петров. Сякаш, че ей сега го виждам. Пишехме голямата буква "Б" и думичката България. Той беше ги написал най-хубаво и чисто. Когато видях тетрадката му, аз я вдигнах и показах на другите. Очичките му светнаха като живи въгленчета, а мургавото му личице стана още по-хубаво и миловидно. Не успях да сдържа възторга си, като казах: "Браво на Стойне" и го погалих по главицата. През изминалите 35 години, когато съм будна, а случва ми се и на сън - чувам неговото гласче:
- Чичко, не ме убивай! 
Никой не знае, освен палачите, казвал ли е това, но аз чувам тези думи. И не един, а много пъти ги чувам! Понякога сънувах, че там, на това място, подгизнало от кръв, съм намерила топката, направена от волски косми, с която Стой-не си играеше. И тъкмо да му я подам, той изчезваше.
Учителката съсредоточи поглед, но не видя на чина Иван Калайджийски. 
- А, ха, Иван ли? 
Тя разкъса с длан диплите на високото си чело, преглът-на горчилката в устата си, посегна с ръце някого да прегърне и тихо продума: 
- Ех, какво съсредоточено и будно момче беше! Мечтае-ше машинист да стане, влак да кара. И той като Стойне беше набит и здрав. Тогава беше беднотия, но пък въздухът подкарваше децата да растат здрави. Понякога Иван идваше на училище с измайсторена цигулка от стъбло на царевица. Не, това не се забравя! Цигулката скърцаше някак особено и звуците й бяха съвсем непознати, но хубави! Когато отивам пред паметника, където ги убиха, все ми се струва, че повее ли вятърът в гората, аз чувам цигулката на Иван. Свири моят Иван, свири и не се изморява. А аз го слушам, слушам и не мога да се наслушам. 
Живите ученици са стаили дъх и не откъсват очи от своя-та някогашна учителка. 
- Сестричката на Стойне и Иван, Надежда, беше ученичка в 6-ти прогимназиален клас. Като че сега я виждам. Отначало много се иэмъчваше, но после свикна хубаво да пише и с лявата си ръка, защото с другата не можеше. А аз често се застоявах до чина, където седеше, ей онзи чин, и я наблюдавах. Когато учителят вижда как учениците се стараят, сърцето му се пълни с някаква топлинка и му става хубаво, много хубаво. А тя - миличката Надежда, искаше учителка да стане! 
Деспа Попова наведе глава и си премисли: "Щом четирима от живите станаха учители, това е хубаво! Само че Марийка Ангелова почина. 
После тя успя да улови нишката на прекъснатия разказ и продължи: 
- Димитринка Стоичкова беше дете с нежна и богата душа. Имаше тънък усет към красивото. А пък какви съчинения пишеше! Колко пъти ме е трогвала с нейните съчинения. Може би щеше да стане добра поетеса, или въобще литераторка. Но куршумите на зли хора прекършиха крилцата й. И загина, заринаха я в земята, за да поникнат днес от прахта й червени цветя. 
Учителката на Ястребинчетата протегна двете си ръце, примижа, и в тоя миг като че почна да гали меките руси косици на двете близначки- Ценка и Цветанка. Нещо се от-кърти от гърдите й, изведнъж лицето й стана съвсем бледо, а устните й нервно затреперяха. 
- Цветанка обичаше да рецитира. И хубаво, много хубаво рецитираше. И сега още звучат в ушите ми стиховете: 

"Далеч сред стелите безбрежни
в порутен дом лежи дете,
а вън виелицата снежна
безкраен бял сават плете." 

Когато казваше стихотворението, жените дошли на вечеринката, бършеха с престилки сълзите си. Ех, и тя си отиде! А казваше ми, че искала да учи "по-нагоре". Често си приказвахме след часовете. Дойде при мен, хване ме за ръка, вдигне очи, та ме погледне ласкаво и ми рече: "Искам повече да зная! Нали е хубаво човек да знае много?" Но, тя милата ми Цветанка, не вкуси от плодовете на голямата наука! 
А и Ценка, ех, каква добричка и сръчна ми беше тая Ценка! Как ми се иска сега сили да намеря и да стане чудото: да ги прегьрна двенките близначета и с тях да полетя. Да полетя ей, когато пролетта пропуква пъпките и почва цъфтене, да полетя и да викам, да викам с последни сили, та да ме чуят всички: "Живи, живи са шестте Ястребинчета! Ей хора, аз не вярвам, че вихрушката на фашизма ги отнесе. Не вярвам! Не вярвам! . . ."
Седналите на чиновете живи ученици мълчаха и не по-смяваха да вдигнат очи. В тези минути някой от тях премис-ляше: "Аз съм връстник на Ценка и Цветанка". Друг - "На Димитринка казвахме Митка. Колко много плакахме за нея!" 
Учителката Деспа Попова вече нямаше сили да говори. Сега през мътното перде на очите тя нищо не виждаше. Към нея се доближи Пенка Михайлова - сестра на убитите Ценка и Цветанка. И двете се прегърнаха така, сякаш искаха да задушат мъката по загиналите. 

ЛЕТЯТ ГЪЛЪБИ СИВИ, СИНИ И БЕЛИ!

Откъде ли не, към гр. Попово за учителката на Ястребинчетата Деспа Попова летят мили писма. Тя гали писмата, сякаш гали главиците на своите шест Ястребинчета и рони сълзи. А дойдат ли сутрин деца от III-б клас на Средното единно политехническо училище в града да й помагат, ще струпа писмата на масата, ще обгърне с длани лицето си и ще рече: 
- Ха сега ми прочетете новите писма. Долетяха още - и бели, и сиви, и сини гълъби. Четете ама по-силничко, че и ушите не могат вече да чуват. 
Каже това и се опитва да се пошегува: 
- Нали във вашия клас всички добре чуват и с двете уши, а? 
И после слуша потънала в размисли за онези трагични години, когато фашистки куршуми поломваха деца и запалени къщи осветяваха Лудогорието. 
Пишат пионерите от отряд "6-те ястребинчета" - училище "Н. Й. Вапцаров" в Айтос. 
"Скъпа майко", 
Учителката трепва. Изглежда от думичката Майко! 
"Позволете ни да ви наричаме майко, защото всички ние знаем, че обичате пионерите майчински така, както сте обичали своите скъпи ученици - герои. Те макар и да са мъртви, днес живеят в пионерските ни сърца. Ние сме дълбоко признателни на Вас, защото сте възпитали истински родолюбци. И затова още веднъж ни позволете да ви наречем, Мамо.
Отрядът ни с гордост носи името на Вашите 6 ученици. Отрядът ни пръв в дружината бе записан в тетрадката -щафета "Партията за подвиг сърцата запали". Първи ние предадохме парите от трудовите акции зa построяването на Дом-паметник - Ястребино. 

Къщата на семейство Калайджийски, сега превърната в музей
Къщата на семейство Калайджийски, сега превърната в музей

Молим Ви, ако е възможно, да ни изпратите спомени за 6-те Ястребинчета. Това много ще ни зарадва и ще ни по-могне да обогатим музейната сбирка в училището". 
С какво ли вълнение пионерката Донка Ралева от III-а клас на училище "Христо Ботев" - гр. Нови Кричим е на-писала: 
"Аз имам пионерско поръчение да напиша писмо до Вас. Имаме пионерски сбор и аз трябва да прочета писмото, което, надявам се, ще получа от Вас.Само Вие може да ми помогнете да изпълня пионерското си поръчение". 
Пионери от дружина "Н. Й. Вапцаров" в СПУ "П. К. Яворов" в Чирпан молят: 
"От името на повече от 700 пионери най-сърдечно ви молим: Елате при нас! Чакаме Ви. Разкажете ни за ястребинчетата, недоживели, невидели, ненарадвали се на живота. Нашата дружина има много приятели. И кола ще Ви изпратим, и разноските ще бъдат за наша сметка. Елате при нас!" Учителката бърше сълзите, бликнали от очите и шепне:
- Милите, ах, милите ми, дечица!" 
Пионерите от III-б клас на 133 училище "А. С. Пушкин" с изучаване на руски език - град София завършват писмото си с думите: 
"Ще се радваме да получим писмо, написано от ръката на учителката на милите деца, които не можаха да играят игрите си". По случай 35 години от смъртта на малките Ястребинчета, пионери от дружина "Христо Ботев" - с. Баховица, Ловешко й пишат: 
"Ние никога няма да забравим подвига на 6-те ястребин-чета и многото деца-герои, дали живота си за нашето щастливо детство". 
Когато учителката слушаше писмото от III-б клас на 122-ро училище град София, прехапа устни и не можа да издържи. Думите разкъртиха всичките рани в сърцето й: 
"Нашият отряд избра името "6-те ястребинчета". Разбрахме, че Вие сте била учителка на ястребинчетата. Умоляваме Ви най-сърдечно да ни напишете спомени и изразите чувствата си към тези невинни жертви, чиято кръв е попила във вечната Тузлушка земя!" 
Писма, писма, писма, трогателни и мили от: V-a и V-б клас на СПУ "Васил Левски" - град Ябланица, от Трявна, от училище "Васил Левски", Толбухин, от с. Скравена, Софийски окръг, с. Ветрен дол, Пазарджишко, от гр. Оряхово, от с. Паскалево, Толбухинско, от крайграничното село Срем, Ямболски окръг, от Мездра и от къде ли не. 
Пишат чавдарчета и пионери до учителката Деспа Попо-ва, а не знаят, че иска на всички да отговори, но ръката й трепери, очите й не виждат, а сърцето й не може вече да из-държа на вълненията. 
А летят, и неспирно летят гълъби сиви, сини и бели, летят писма от Странджанския край, от Добруджанските села и градове, от Пиринските висини и родопски селца. Летят с паролата "ЯСТРЕБИНО - 79" писма до град Попово - ул. "Гоце Делчев" № 6, за учителката на 6-те ястребинчета Деспа Попова. 

УЧИТЕЛКО НАША, ПОКЛОН!
"На тебе са останали длъжници
поетите на всички времена.
Догаряли са твоите зеници
на другите дарили светлина!" 

От живите - поклон! От рано погиналите - безсмъртие на твоето дело! 
Учителко, наша! 
Ние помним! 
Ужасът бе докапчил кръвта на лицето ти. Страшната мъка бе пресушила сълзите ти. Ние те гледахме и все още намирахме сили да плачем за 6-те ястребинчета. Ти ни гледаше като изумена и с очи ги търсеше по чиновете. 
А вече ги нямаше!
И тебе след тоя ден те нямаше при нас. 
Не ти стигнаха силите да ги прежалиш! 
Не издържаха краката ти прага на училището да прекрачиш.
Колко дни и колко нощи тревожни остьр писък съня ти режеше и те стряскаше детският плач! 
Но излезе жилав коренът ти и видя знамената червени, и озари те светлината на победния ден. 
А ние, живите, заживяхме с нетленния спомен за теб. И когато ни беше трудно ти пак ръка ни подаваше, за да ни водиш из стръмното. В минути на съмнения от твоята учи-телска вяра ни даваше.
През тези, повече от 35 години от трагичния ден, усе-щахме твоето рамо навсякъде. С тебе в Тузлушкия край посрещнахме първите трактори - Кировци, които сриваха междите на нивите, за да се ширне голямата нива на вярата и на надеждата. С твоята упоритост се втурнахме в градежа на новия ден. За да бъдем като тебе винаги душевно чисти, от душите си ръждата безмилостно стържехме и ставахме истински хора. 
Много често ние, живите, се питахме: Какво ти дължим? И винаги отговорът си оставаше само един: Всичко!
Ти ни пое от ръцете на майките и ни стана майка грижовна завинаги. 
Ти само с поглед ни казваше: 
- Отворете буквара! 
И ние с трепет буквара отваряхме.
Ти ни откри чудният свят на буквите и непреходната сила на словото. Първите уроци, които запомнихме, бяха по другарство и по трудолюбие, по справедливост и по родолюбие! 
Ти ни показа човекът и борецът с неговите добродетели и научи ни да виждаме зад мрачната нощ белият ден на свободата. С теб колко истини в живота открихме и над колко човешки съдби и трагични събития се замисляхме! 
Помниш ли? Сигурно помниш! 
Всеки от нас искаше да се докосне до твойта ръка и по лицето си да усети чудната ласка на тая ръка.
Всеки от нас с трепет си спомня за първата среща с тебе - незабравимата среща с красотата в човека. 
Ти ни откри върховете на всепобедното знание, което и до днес озарява сърцата ни. Ти ни водеше навсякъде и ние вървяхме след тебе без дори да попитаме дали е стръмно и трудно. 
Колко бисери от твоите човешки добродетели събрахме и колко до днес най-свято съхраняваме! Магията на твоето слово ни опиваше и духовно възвисяваше. 
Ти ни даряваше щедро от светлината на твоите зеници, затова и в мрачните нощи тази светлина пътя ни озаряваше.
Учителко, наша!
Колко доброта от сърцето ти взехме и колко бисери от ума ти събрахме! А ние нямахме какво друго на теб да дадем, освен нашата обич. Вземи я, че тя е и чиста, и свята и с нея ще бъдеш богата, богата, най-богата на тая земя.
И помниш ли? А как ли няма да помниш!
Там, дето има паметник с малка звезда, но с голяма светлина, с тебе посрещнахме пролетта през трагичната 1943 година! 
На полянката беше едвам набола млада тревица. Уморени от игра като в пръстен около тебе приседнахме. Ти мълчеше и слушаше песента на птиците и на пробудената природа. От тая полянка как всички искахме да политнем и с крила да загребем синева от небето. Ти въздъхна дълбоко, взе шепа Тузлушка земя и каза: "Това е България!" 
Само шепа земя, но тежка и жешка като жива жарава. Земя, натежала от клади и разлюляна от страшни бесила! 
Земя, познала вихрите на камъне и дърве, политнали от Орлово гнездо към напиращата вража сган. Земя, която помни шепата на оня бук столетен, под който Дядото далече в бъдещето взрян изрича много истини велики и пръска семето на аления мак!
... Земя - България! 
Ние помним, твоето бяло лице стана от хубаво по-хубаво и някаква гордост се изписа по него, когато продума: 
- За тая шепа земя един ли Балканджи Йово загина и едничка ли Яна сестрица? 
После тихо подхвана, запя: И ние, всички запяхме: 

"Българийо, драга, мила,
земля пълна с добрини,
земля що си ме кърмила
моят поклон приеми!" 

Ти пееше, а от очите ти капеха едри сълзи! 
В нашата памет тогава се вряза образът ти мил и святото име България! 
Нали за тая земя, за свободния ден на България най-смелите в битката паднаха! 
Нали за нея и нашите другарчета, твоите мили Ястребинчета, с пречупени криле на полянката паднаха простреляни от куршумите на фашистите! 
Твоето име свято съхранихме до най-скъпите за нас имена: майка и Родина!
И позволи ни за всичко светло и човечно що ни даде дор девет пъти поклон да ти сторим, майчице! Чак до земята дълбок поклон да ти сторим.. . 
А сега, с преклонение и трепет, твоята ръка целуваме! 
И те славим, и ще те славим чрез делата си, учителко скъпа, богата с нашата обич и увенчана с ореола на народната признателност! . . . 

Забележка. Наблизо до мястото, където са паднали шестте живи слънца на Ястребино, вече се издига Дом-паметник "Ястребино". Той ще разполага с модерно общежитие с 320 легла, библиотека и читалня, голяма зала за тържества и ритуали, изложбена зала. От всички кътчета на нашата татковина тук след 23. IX. 1979 г. ще идват чавдарчета и пионери, за да четат недочетения от Ястребинчетата буквар по безстрашие и родолюбие. 
Стихове от: Лиляна СТЕФАНОВА, Николай ЗИДАРОВ и Георги СТРУМСКИ
                                            ЛИЛЯНА СТЕФАНОВА  
             Б Е З С М Ъ Р Т И Е
             На 7-те ястребинчета  

Откъде нахлухте
в   тази   нощ   на   юли
вълчи   декемврийски   ветрове?
Някой стене.
Някой   в   скъсани   цървули
с трескав  глас за помощ ме зове.
Тъй  ли  ми  се  стори?
Някой вика.
Ида.
Малки   чернокоси,  аз  ще  ви
                              спася.
Аз  ще  ви  запазя. Чувате  ли?
                               Ида.
Не плачете.
Знам   да   правя   чудеса. 
Шиба   леден   вихър. 
Искам да застана между вас и тия зинали
                                       дула.
Няма   нищо   страшно, 
малки   птички,   
няма. Скрийте  зад  гърба  ми
                           трепетни крила.
Някой моли. 
Някой стене. 
Изстрел.  

И   по   мене   стрелят.
Падам. Пустота.
Плитчици. Герданче
с   къдрави   мъниста.
Кукла   от  парцали. Рокличка
                             с цветя.
Ледената   нива   става   бяла
                              люлка.
Спят децата.
Спят   на   лунните   бразди.
Седем   чифта   здраво   вързани
                                цървулки
вече   не   оставят   по   снега
                                 следи.
Тънките крачка са издълбали
                            стъпки
в   твойта   летопис,   печална   равнина. 
Седем детски дрешки с пъстрошити кръпки - 
и аз ли имам за това  вина? 
Стойне, Димитринка, 
Ценка и Цветанка, 
хубави дечица, 
мили имена -
всеки   стих   е   кървав, 
всяка   рима - рана. . . 
О, и аз ли имам за това вина. 
Няма никой. 
Плача.
Аз   без   сълзи   плача. 
Ето, че не знам да  правя  чудеса. 
Няма  да   се   мерне   рунтаво   калпаче, 
няма   да   се   вейне   къдрава   коса. 
Кой си ти, какъв си - едър
                         или   нисък,
жалък   враг,   прострелял
                         детските  чела?
Ден   и   нощ   ще   те   жигосва
                                огнен   писък,
в гроба си ще чуваш само стон
                            и плач.
Жални майки,
Искам да напиша,
да   запея   тъй   за   вашите   деца,
че   отново   живи   в   моя   стих
                                  да  дишат,
да напиша тъй, че в хиляди сърца 
тяхната   безсмъртна   кръв
                          да заговори,
да   гори,   към   звездна
                         дързост да зове,
за   да   не   нахлуят   в   юлските 
простори 
вълчи   декемврийски   ветрове!



                                                   НИКОЛАЙ 3ИДАРОВ  
             БАЛАДА ЗА ШЕСТТЕ  ПРАЗНИ  ЧИНА  
            
Щом метне септември кенарена риза
щом  младата есен от хълма  заслиза,
щом в жълто засвети лесковата гранка -
във Ястребино пей, зазвънва камбанка, 
трепти  светлината  -   на  лятото  щерка, 
учителят  идва,  започва  проверка:
- Стойне Петров Калайджийски! 
Обажда  се  чина: 
- Геройски  загина.
Залутал учителят в дневника взор, 
след дълга минута едва проговори:
- Димитринка Петкова Стоичкова? 
Чин втори изрече:
 - Мъртва   е   вече.
Притихнал,  класът  към   гората   поглежда  -
пътеката   бяла   до   гроба   извежда.
- Иван   Петров  Калайджийски? 
Чин   трети   проплаква:
 - Убиха   го   в   мрака.
Далече  се  губят  полетата  голи,
потръпват  край  пътя  самотни  тополи.
- Надежда  Петрова  Калайджийска? 
Четвърти   чин   дума:
 - Свали  я  куршума.
Вън птиците стихват по жици и клони, 
небето  дъждовни  светулки  зарони.
- Иван  Стефанов  Василев от Присойна? 
Чин   пети - с  глас свойски:
- Загина  геройски.
След   мокрия   вятър   в   тревите   зелени, 
с   копита   потръпват   печални   елени.
- Цветанка  и  Ценка  Иванови  Димитрови? 
Простена   чин   шести: 
- Умряха   злочести.
Лъчат   от   портретите  нивга  не  гасне, 
че ражда се той от зениците ясни!
О, тук са! Присъствуват всички - на всички проверки 
шестте  ястребински  момчета  и  щерки, 
присъствува  и  оня  Иван  от  Присойна 
сега с униформа  не детска,  а  - бойна, 
стоят сред венци, сред шевици и фрески 
под  двата  портрета  на   Ботев  и  Левски.       





                                                       ГЕОРГИ СТРУМСКИ 
                        ЯСТРЕБИНЧЕТА  

Ястребинчета - весели птици,
ястребинчета - мои връстници
върху нашите детски години
гръм удари - от вас раздели ни.

Ако бяхте останали живи 
Девет, девет месеца само,
вие щяхте да сте тъй красиви
на победата в утрото ранно.
А червените връзки мечтани
щяха толкова да ви приличат,
на Димитров горещите длани
щяха бащински да ви обичат.
Бихте тръгнали в нашите чети - 
знаменосци и фанфаристи.
Вие щяхте да порастете
комсомолци и комунисти,
бригадири на златните ниви,
космонавти в небето голямо - 
ако бяхте останали живи
девет месеца само.
Ястребинчета - весели птици - 
ястребинчета - мои връстници,
върху нашите детски години
гръм удари - от вас раздели ни
и на снежната горска поляна
песента ви, гласът ви остана
и поеха към нея навеки
пионерските чисти пътеки.

А от своите снимчици мили
право в нас вие поглед сте впили
и усмивката ваша, все съща,
във смеха на сина ми се връща,
зеленее  се  вашето  цвете.
Не  старейте!
Красиви бъдете!
Полетете  с  най-младите  птици,
на  детинството вечни връстници


В проведения от МНП, ЦК на СБУ и ЦК на ДКМС национален конкурс за литературни и публицистични произведения, посветени на професионалния и граждански дълг на учителя, очеркът "Учителката на Ястребинчетата" е отличен с втора награда за публицистика.

Ръкописът с одобрен от специална комисия при Централния дом
на учителя - София, протокол № 1 от 20.IV.1979 г.
Редактор: Цветана Стамболиева
Технически редактор: Н. Кочев
Художник: Мария Кирова
Печат: Централна станция на младите техници
Тираж: 6000 броя 

Гробът на учителите от Ястребино в гр. Попово
Гробът на учителите от Ястребино в гр. Попово

СЛЕДВАЩА ПУБЛИКАЦИЯ>>>

0 Коментари:

Post a Comment

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Точно 7 години трябваха, за да израснат бодлите на таралежите и те да започнат своята война срещу света на Възрастните. Игралният ф...

АРХИВ НА САЙТА