Кланица, публичен дом и венерическа болница са най-големите забележителности в крайния софийски квартал, в който израства Павел Вежинов. Повечето му приятели не се отклоняват от пътя на касапин или престъпник, но той успява да надмогне клеймото на бедността. Павел Вежинов сам признава, че неговото езиково обогатяване в ранното му детство започва с... ругатните на каруцарите в неугледния му квартал Драз махала. Но любовта му към изкуството го води напред и затова от съвсем малък има две страсти: кино и книги. Чете като умопобъркан, както сам се изразява, а за да може да гледа филми, той, заедно с още няколко хлапета, сваля олуците на една къща и ги продава като цинк, за да си плати билета. Години по-късно той намира удоволствие в още една своя страст – риболова. Освен това се интересува от бокс и дори е съдия и шеф на боксовата федерация. Когато има време, не отказва и разговори с читатели, макар да не е от хората, които драпат за признание. Особено проницателно днес звучат думите му, казани пред ученици от Математическата гимназия в София малко преди смъртта му през 1983 г.:
„Днешната техническа цивилизация е на път да погребе човешката душевност. Единственото, което ни спасява все пак, е останалата дълбоко вродена у нас склонност към изкуството...”.

Павел Вежинов е литературният псевдоним на българския писател-белетрист и сценарист Никола Делчев Гугов.
Той е роден на 9 ноември 1914 г. в София. Израства в Драз махала. Завършва Първа мъжка гимназия. В училище минава за посредствен ученик, но не успява да се порадва дори и на този „имидж”. Веднъж, докато е дежурен в гимназията, той отказва да прочете молитвата и отсича: „Не вярвам в Бог!”. Това втрещява учителя му, който го дръпва за ухото и така го довлича до стаята на директора. Там решават да го изключат и само женитбата на царя през 1930 г., дала опрощение на такива „грехове”, му позволява да се върне в училище. Но не за дълго – скоро след това пак е изключен заради участие в нелегален кръжок и успява да се дипломира едва 5 г. по-късно като частен ученик.
 Първото си стихотворение отпечатва преди да навърши 18 години в „Жупел” под  псевдонима Мустафа.  Докато отива да занесе дебютния си разказ във в. „РЛФ” („Работнически литературен фронт”), той се чуди какъв псевдоним да си измисли и случайно зърва табелата на една месарница по бул. „Витоша” – „Вежен”. Решава да се казва Веженов, но тъй като вече има писател с такава фамилия, променя едното „е” на „и”. Избира си друго първо име и така Никола Гугов започва да се подписва като Павел Вежинов. По този повод се шегува, че името му е комбинация от касапница и планински връх...
В началото на 1930-те год. сътрудничи на изданията „Жупел“, „РЛФ“, „Щит“, „Изкуство и критика“ и др., през 1938–1944 г. следва философия в Софийския университет. През 1938 г. излиза първият му сборник разкази "Улица без паваж", а през 1943 - "Дни и вечери". Той успява да утвърди жанра на фантастиката и да впечатли с наблюдателността си към хората.
Член на БКП от 1944 г. От есента на 1944 г. участва във Втората световна война като кореспондент и главен редактор на вестник „Фронтовак“. Въплътява впечатленията си от живота на българската армия в поредица от разкази в повестите „Златан“ и „Втора рота“, като последното произведение спечелва значителна популярност и е преиздавано няколко пъти. Става част от литературната компания на Челкаш, Богомил Райнов, Валери Петров.
 През 1950 и 1951 г. получава Димитровска награда за фронтовите си произведения От 1947 до 1951 г. Павел Вежинов е заместник главен редактор на вестник „Стършел“, от 1951 г. на списание „Септември“, а от 1954 до 1972 г. работи в „Българска кинематография“ първоночално като сценарист, а по-късно и като земестник генерален директор.  От 1972 г. е главен редактор на списание „Съвременник“ и член на Бюрото на Управителния съвет на Съюза на българските писатели.

През 50-те и 60-те години Павел Вежинов издава множество криминални романи и повести като "Следите остават" (1954), "Произшествие на тихата улица" (1960), "Човекът в сянка" (1965), "Прилепите летят нощем" (1969), а също и пътеписи от участието на българските олимпийци по света - "Знамена по стадионите" (1950), "На Олимпиада в Хелзинки" (1953), "До Мелбълн по въздух и море" (1957).
Павел Вежинов е първият наш писател от новото време, който се обръща към фантастиката. Още през 1956 г. пише сатиричната гротеска "Историята на едно привидение", а през 1965 г. разказите "Сините пеперуди" и "Моят пръв ден", които през 1968 г. са включени в едноименния сборник. През 1973 г. излиза романа "Гибелта на Аякс". Винаги го е вълнувала фантазията като притча, като иносказание и поради това неговите фантастични разкази и повести се родеят с фентазито, а не с научната фантастика.
През 1963 г. е напечатан сборникът разкази "Момчето с цигулката", който бележи нов, по-различен етап в творчеството му, обръщайки се към морлно-психологическите проблеми на съвремието. Следват "Дъх на бадеми" (1966),"Звездите над нас" (1966), "Малките приключения". Романът "Нощем с белите коне" (1975) се появява първоначално в сп. "Септември" и още фразата в началото "лъвът си личи и по ноктите", подсказва, че това ще е не само нов успех, то и синтез на натрупания опит. Още не е заглъхнал шумният успех, когато се появава повестта "Бариерата" (1976), за коята същата година получава отново Димитровска награда. И през всяка последваща година печата още силни произведения - "Белият гущер" (1977), "Синият камък" (1977), "Езерното момче" (1979).
Последният завършен роман на Павел Вежинов е "Везни" (1982), а последната новела "Дълъг летен ден" се появява в списание "Съвременник" (кн. 3 от 1983 г.) малко преди смъртта му.

Писателят е запален рибар, картоиграч и физик, и най-вече активен спортен деятел, уважаван от спортисти и ръководители.  По време на следването си в в Софийския университет той се увлича по бокса. През 50-те години Павел Вежинов е председател на боксовата федерация. Самият той не е бил боксьор и е казвал в интервюта, че не може да се пише интересно за бокс и няма нищо написано за този спорт.
1952 година - през юли в Хелзенки се провеждат Летните олимпийски игри. В делегацията е включен и Павел Вежинов в качеството си на член на Централния боксов комитет.
Ето какво разказва писателят Антон Антонов – Тонич: „В бокса го привлякохме заедно с Боян Гаврилов и брата на генерал Стойчев Джоката, който бе корифеят на “благородния начин за самоотбрана”. Вярно, той отказваше да тренира, макар и за “обща култура” — не можах да го съблазня дори с прекрасните германски ръкавици, които лично бай Борис Ангелушев ми бе подарил. Но не пропускаше нито едно състезание, дори такива срещи между два завода. Скоро избрахме Павел за подпредседател, а после и за председател на Централния боксов комитет. Той стана и международен съдия по бокс.“
По инициатива на Павел Вежинов за треньор е нает бившият европейски шампион Ернст Вайс, а наши треньори отиват на специализация в чужбина. И това води до бърз успех - Борис Георгиев (Моката) печели бронзов медал на олимпийските игри в Хелзинки, а Димитър Велинов стана първият българин европейски шампион.
„Това, че не един и двама хора на изкуството и преди всичко Павел Вежинов заработиха за тоя спорт по онова време, привлече около ринга много наши изтъкнати творци: на всяко състезание можеха да се видят художниците Георги Попов (Джон), Георги Павлов («малкото Павле»), а също и съвсем младият Светлин Русев, който стискаше палци за своя брат боксьор Вълчо Русев. Павел преживяваше много силно развоя на боксовите срещи. Стоеше напрегнат и лицето му трепваше при всеки силен удар, който се стоварваше върху някой от любимите му боксьори. Особено много държеше на Сашко Дяков (бъдещия скулптор Александър Дяков), Папаличев, Гого Малезанов и още неколцина.“

Големият писател, сценарист, спортен деятел и народен представител в 7-то Народно събрание, почива внезапно на 20 декември 1983 г.

В статията е използван част от текста на Людмила Габровска посветен на писателя, публикуван във в-к "Монитор".
ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ👇
СЛЕДВАЩА ПУБЛИКАЦИЯ>>>

0 Коментари:

Post a Comment

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

АРХИВ НА САЙТА