Този текст е от мемоарната книга "Патила и страдалчества с книги и люде" на Валентин Караманчев. В архива на Караманчев се намира единственият, като по чудо оцелял, брой 2 от 1986 г. на сп. "Съвременник" с оригинала на пиесата "Образ и подобие". Неговата уникалност е и заради това, че точно в него Йордан Радичков собственоръчно е самоцензурирал пиесата си.


Годината беше 1986. Бях за седмица по служба в чужбина. Кацнах привечер и по навик, преди да се прибера вкъщи, минах през Обединението „Българска книга и печат”, за да разбера какво е станало в мое отсъствие. Работното време беше свършило, но Иван Попов, моят заместник по производствените въпроси, големият специалист в книгоиздаването, полиграфията и книготърговията, знаеше, че ще пристигна и ме чакаше. Докладва ми каквото имаше. С него работихме пет години в „Партиздат”, където също ми беше заместник. Допаднахме си много. Когато ме изпратиха в „Българска книга и печат” се примоли да дойде с мене. Нямаше желание да работи с този, който се очертаваше да оглави издателството. Има ръководители, които избягват да назначават по-кадърни от самите тях. Аз пък търсех със свещ по-опитни от мен, които да назначавам. На такъв късмет не се бях и надявал. Не можех да намеря друг универсален специалист в нашата сфера, на чийто знание и опит да се опра с пълно доверие. Без него щеше да ми бъде много трудно.
Тръгнахме си заедно, та след като се прибера аз, колата да остави пътьом и него. Но той ме спря за малко с думите:
- Изчакай, имам подарък за тебе.           
Подаде ми няколко отпечатани коли и един брой на списание „Съвременник” със заръката като ги прочета да ги заключа в касата, защо, щял да ми обясни по пътя, преди да се разделим.
Иван Попов живееше в уличката зад Полиграфическия комбинат в един от жилищните блокове, строени от Комбината за печатари и служители в „Партиздат”. За построяването на този огромен комплекс, след Девети септември, бе обявена всенародна доброволна подписка за „Фонд партиен дом и партийна печатница”.
По навик, още от младостта му, след работа Иван Попов не се прибираше направо у дома, а минаваше през цеховете на комбината, където печатаха книги и списания. Искаше да бъде в течение на всичко и винаги знаеше къде какво се работи. Въпреки че отдавна бе напуснал „Партиздат", той продължаваше всяка вечер да минава през полиграфическия. Излизаше през задния му вход и чак тогава влизаше в дома си.
- По-миналата вечер – зашепна бай Иван. – Към 10 часа вечерта, забелязах трима печатари и един четвърти човек, когото не познавах, да се щурят край една метранпажна маса. Попитах ги:
- Какво става, бе момчета?
А те:
- Добре че се отби, другарю Попов. Помагай! Поръчано ни е да оправим една бъркотия в списание „Съвременник” с пиесата на Йордан Радичков „Образ и подобие”. Тиражът на новата книжка е готов и е натоварен на палетите за експедиция, но трябва да го разшием, да извадим едни коли, да сложим на тяхно място нови, които вече сме отпечатали, да го зашием отново, да залепим корицата и до сутринта да подготвим целия тираж за изпращане. Никой от редакцията на „Съвременник" не трябва да научи какво сме правили и всичко да се пази в пълна тайна. Известно ни е, че авторът на сменения материал е в течение на операцията и сам е зачеркнал ненужния текст, който трябва да отпадне.
Бай Иван е опитен в тези работи, универсален специалист, както казах по-горе. Поел старшинството на операцията и заедно измайсторили всичко, както било поръчано.
- Уверих се, че всичко това се извършва по заръка, от където трябва. Непознатият човек, който наблюдаваше цялата ми благодари за участието и каза, че не не вярвал печатарите да се оправят сами.
Понеже беше разбрал кой съм, ме увери, че поръчката наистина идва от ЦК.
Разделихме се призори. Но пред това взех със себе си два броя със зачертаванията на самия Радичков и два екземпляра от извадените коли. Уж за отчетност, ако ми искат сметка утре, че нещо не е както трябва. Всичко друго отиде за претопяване. Подарявам ти за спомен този брой от списанието и едните коли от оригинала, а другите запазвам за себе си.
Прибрах се вкъщи и първата ми работа беше да прочета пиесата и да разбера какво е предизвикало реакцията на началствата. Бях направо запленен от „Образ и подобие”. От първия прочит, та до днес съм убеден, че няма по силна и по-страшна алегория на нашето време от нея.
На другата сутрин тръгнах пеша към площад „Славейков”, където се намираше моята канцелария, но реших първо да се отбия в Съюза на писателите. Качих се до редакцията на „Съвременник". Вратата на главния редактор Андрей Гуляшки беше отворена.
- В приятен момент идваш, Валентине. Тъкмо получихме новата книжка, ето ти една и седни, ще поръчам по едно кафе. Вярно, малко позакъсня, но все пак излезе на време. Виж каква спретната книжка се получи.
Разбрах, че Гуляшки не знаеше за случилото се. Раздухваше лулата си и продължаваше да се хвали с новия брой.
Публикуването на „Образ и подобие” се превърна в истинско събитие. Четвърта книжка на „Съвременник” се изкупи и от реповете за ден. Отдавна не бяхме ставали свидетели на всеобщ интерес, на развихрени страсти, на противоречиви коментари и очакване за невероятна театрална постановка.
Агенцията за авторски права, която беше на пряко подчинение на Министерския съвет, се помещаваше в същата сграда, в която работех. Неин директор по онова време беше Яна Маркова, племенницата на Тодор Живков, бившата жена на драматурга и детския писател Панчо Панчев – дядо Пънч. Тя беше дъщеря на сестрата на Тодор Живков и наскоро се бе завърнала от Чехословакия.
Агенцията се занимаваше с правата на българските творци от всички жанрове – писатели, музиканти, художници и прочие. Чрез нея се сключваха договори с чуждестранните издателства и агенции.
Яна Маркова често идваше при мене и каквато си беше бъбрива нямаше нужда да я питам за това-онова. Научавах най-любопитните новини от първа ръка.
- Пламнала ми е главата. От цял свят пристигат искания за авторските права на „Образ и подобие". Негови пиеси и преди се играеха по света. Но сега са чули някои клюки около пиесата и направо са полудели по нея. Но има указание да не разрешаваме никакви преводи в чужбина, защото от това ще тръгне една страхотна истерия срещу нашата държава и партия.
Не ни стигат папата и Георги Марков, та сега и Ричард ІІІ.
Разпоредено е да им отказваме с мотив, че това е предварителен вариант и авторът продължава да работи по пиесата. Второ, че той не е дал съгласие и на българските театри да я поставят, защото има желанието да я дооправи. И още, че авторът държи най-напред да се играе в България и ние сме длъжни да изпълним волята му. Но най-маститите театри в чужбина продължават всеки ден да напират да им дадем правата. Ти си нямаш представа какво е при мене.
              
Радичков е знаел тези указания и е бил съгласен с тях, защото когато чуждестранните литературни агенти успявали по други пътища да стигнат до него, той им отказвал със същите мотиви. Отказвал е, въпреки огромният интерес, какъвто не бе имало към никоя друга българска пиеса до тоя момент. Обединение „Българска книга и печат” не беше получило подобни нареждания. Но до 90-та година на никого не беше дадено правото да я превежда и поставя.
Мнозина от безспорно големите творци се ползваха от височайшо внимание и грижи. Едни бяха назначавани на почетни длъжности, други – избирани в представителните органи на държавата. Това беше израз на уважението към тях и на грижата да им се предоставят достойни за ролята и таланта им условия на живот. Към Йордан Радичков и Ивайло Петров, двама от най-талантливите български писатели, лично Тодор Живков подходи, според мен, много сполучливо. И двамата бяха в силата си и може би беше преценено да не бъдат употребявани като красило на комитети и администрации. Те просто не биха пожертвали време и сили, за да ги пилеят в работа, извън дарбата им да творят. Едва ли тогава някой можеше да си представи като администратори или обременени с грижи общественици. А в малка България те не биха постигнали стандарт на живот, достоен за тях, благодарение на заплата и хонорари. Към тях двамата Тодор Живков подходи по старата европейска традиция за грижа към духовни първенци на нацията. Волтер, великият мислител, е бил осигуряван от крале и във Франция, и в Германия. Гостувал им като почетен гост в именията години наред. Та дори руската императрица го поканила в Петербург, но не за да му предаде от своето величие, а той от своето на нея. А не по-малко великият Гьоте не беше ли храненик на Ваймарския херцог ли, граф ли, кой го помни? Та и близостта на цар Борис с Елин Пелин не е ли била монархически жест?
Тодор Живков, без да вдига шум и да парадира, назначи Радичков и Петров в Държавния съвет на щат с ранг на съветници и заплати на заместник министри, без да им предоставя кабинети и бюра, без да им определя длъжностни характеристики, без да ги товари с поръчения, без да им внушава теми и сюжети, за да имат номинална предпоставка да работят без материални притеснения. Ивайло Петров в това отношение беше обгрижен и от добруджанските партийни велможи. Предоставиха му вила в един от лозовите масиви. Назначиха му едно семейство да го обслужва, за да може да се отдаде на творчество. И той се отплати десетократно по-щедро, със златни конвертируеми страници, чиято цена ще расте в бъдещето без опасност от инфлации и конфискации.
Идеята за това решение на Живков едва ли е му била внушена от писателското обкръжение край него.
Според мен, работата бе свършил достолепният учен Ангел Балевски, който не раболепничеше.
Това, разбира се, не се приемаше от всички писатели. След 1989 г. мнозина „борци за равенство” одумваха не толкова благодетеля, колкото двамата облагодетелствувани. И до днес споря с тях: „Не сте прави!“
Височайшата грижа не разврати двамата живи класици на литературата ни, не ги превърна в псалмопевци. Те бяха творци с неподкупна правдивост и безпощадна смелост.
Друго поразява и понякога развращава твореца.
Не да му помагаш като държава или партия, а да го накараш, да го съблазниш той да ти помага. И тази практика обърка и смути живота на мнозина. На родината й стига родолюбието и духовната чистота на твореца, на партията й е предостатъчно той да й бъде съидейник, сърцето му – съзвучно на нейното и нищо повече. Защо беше необходимо да правиш Радичков член на Политбюро на БСП? Да го правиш депутат, с вързана от дисциплина съвест? И то във време, в което не можеш материално да го облекчиш ? Добре, че той сам разбра непривичната си роля и не слезе, а се изкачи на висотата на личността си. И в тези крачки нагоре-надолу се пообърка и не дръпна ръката си от поднесения Соросов плик с долари. Та чак благодари с фразата, която ще го следва дълго време. Че Соросовото сметководно тефтерче е по-чисто от тефтерчето на Левски. Не искам да вярвам, че точно така го е написал или казал. Но съжалявам, че приживе не го опроверга. Може би и тук се е получила някоя „среднощна ексхумация”...
Дори това за Сорос да е вярно, колкото и да е позорно, то няма да надживее онова, което времето ще наследи от берковския сладкодумец. Кой днес се занимава с факта, че Лев Толстой е ненавиждал жена си и че смъртта го е настигнала в бягството му от нея? Кой днес връзва кусур на Достоевски, че е бил картоиграч? Че Кафка е шизоофреник? Че Балзак е бил алчен? А Франсоа Вийон – крадец и развратник? Че Данте се е влюбил в малолетна? Че Вазов – какво ли не?..
По същия начин и Ивайло Петров – Продан Кючуков по рождение, активният борец, нелегалният член на РМС, протегна патриаршеска десница към сините пасоми не за да я целунат, а да притурят още нещо в нея. Но не би. Той не ги благослови с творби, достойни на предишните, а и те не му се отплатиха със славословия и благодарности. Не знам дали даже не реституираха вилата му. Прогониха го от тоталитарното „Сан Суси”.
Извлеченото при среднощната ексхумация на „Образ и подобие” пазех 27 години.
По едно време, след прехвърляне от квартира в квартира, се изплаших, че съм изгубил подаръка на Иван Попов. Но наскоро го открих.
И чак сега се връщам към загадката, която ме вълнува оттогава и до днес: кой и как е посегнал на великия Радичков? Обстоятелствата тънеха в мъгла. Имам кют, навик, нещо, което ме е засегнало, да не го забравям. Търпеливо събирах парченца, слепвах ги като късчета от пъзел, докато не се открои картината със Снежанка, Червената шапчица или Седемте джуджета. Ядеше ме отвътре, че не знаех как се е стигнало до „екзекуцията” на пиесата. Не беше безопасно да любопитствам. Веществени свидетелства не откривах. Нямаше да ми помогнат лупи и пръстови отпечатъци. Оставаше ми оръжието на доктор Уотсън, логиката.
Безспорно беше, че авторът сам си е зачеркнал тези четиридесет и няколко реда. Но кой го беше склонил към това. Той не е бил който и да е. Това не е било поръчано на дребен и груб апаратчик. Представях си, че е бил в компанията на уважавани от него личности, в чиято добронамереност и Радичков е вярвал. Било е на кафе и резлива боза, каквато се сервираше само в Бялата къща /става дума за партийния дом, в който се помещаваше ЦК на БКП – бел.ред./ Най-вероятно е било по време на разговор за силата на творбата. Ставало е дума за предотвратяване на евентуални отрицателни ефекти. Убедили са автора сам да зачеркне рискованите редове. Не са го насилили да заменя думи и фрази. Такова внушение не би могло да се постигне в разговор на четири очи, а в дружелюбна компания.
Представям си как Радичков е седял на фотьойла и как тримата видни политически дейци от онова време, негови добри приятели, са го помолили да отредактира сам пиесата си. Аз ги предизвиквам, тези от тях, които още са живи, сами да разкажат какво точно се е случило!
Мисля, че са му казали, че сам трябва да направи поправките, че не искат да му се месят и да го цензурират. Че в тоя вариант, който е вече отпечатан, идеята му може да бъде разбрана погрешно и за това, да я разтовари от тия моменти, с които може да се злоупотреби. Отправили са му молба, на която не се отказва.
В моя пъзел се мержелеят тези три силуета. Но те са догадка, за която нямам никакво доказателство и не бих си турил грях на душата. Защото не съм убеден, че на тяхно място не бих постъпил с огромно притеснение към подобна задача. Тяхно право е да открият как са постъпили, за да убедят автора, че помагат и на него, и на „голямата правда”. „Малката” не е важна.
И стигаме до най-важното – какво и защо е махнато в оная секретна среднощна операция? Пак повтарям –
посегнали са на не кой да е, а на живият класик Радичков.
Авджия от ловната дружинка на Тодор Живков.
Струва ми се, че на този въпрос е редно да отговорят преди всичко литературните специалисти, които единствени ще са в състояние да анализират, както трябва, всяка дума и сричка и в единия, и в другия вариант, за да уловят и най-неуловимите нюанси. Моето скромно мнение е, че най-съществените алегории и метафори, насочени към кралството на социализма и дърварят, който сяда на трона срещу коня си, не са изчистени. Безмилостното осмиване на съветниците също не е премахнато. Радичков не е пипнал нито едно изречение, нито една дума, нито една сричка, нито една буква – а е направил десетина съкращения.
На мен ми помогна в разгадаването на казуса моят приятел и колега Христо Георгиев, съработник в правенето на тази книга.
Нека си представим трима от най-младшите съветници на побегналия Ричард ІІІ как кандардисват простия дървар да заеме овакантения престол, като отстъпи коня си на краля. Те изпълняват тази мисия с раздвоено чувство. От една страна – верността към краля и клетвата пред него, и от друга – страха утре тоя неук „крал” как ще постъпи с тях. Дали няма да им смъкне тогите или на някакъв „пленум” да ги освободи от свитата си и да ги отпрати в немилост. А ограбения дървар да се пазари с тях на дребно за дървата си и да щади коня си с надеждата, че пак може да си го прибере.
Има две съществени разлики, една от които тръгва още от първа страница. Там Радичков е зачертал изречението „Група хлебари, група дървари, група китайци, група мюсюлмани, група негри”. Едва когато се стигне до девета сцена се разбира защо е направено това. На стр. 311, от гореизброените по-горе групи действащи лица, липсват само репликите на мюсюлманите. В оригинала групата мюсюлмани викат в хор към имама три пъти, че са недоволни, но се обръщат към навалицата с „Доволни сме! Доволни сме! Доволни сме!".
Представяте ли си как би изглеждала тази сцена, ако се бе играла в годината на отпечатването й – през 1986, едва една година след началото на Възродителния процес и смяната на имената на българските мюсюлмани? Облечени в турски дрехи актьори да викат, че са доволни.
Другата съществена промяна, според мен, е била заради осмиването на една слабост и на Тодор Живков. Слабостта му да се снима, и с неговите другари от ръководството на страната, и с обикновените хора.
Сюжетът се развива в 15 век, ако съдим по историческите данни за крал Ричард ІІІ. И изведнъж – снимки с фотоапарат. Този ход на Радичков директно премества действието в XX век и читателите, и зрителите вече могат да се огледат около себе си и да потърсят съвременните измерения на алегориите и образите. И тогава няма да е никак трудно да се разбере какво и кого визира авторът. И решението е взето:
всичко в текста, свързано с фотографирането, да изчезне!
Нека идеите в пиесата да са кривокраки, гърбави, двукопитни, пъпчиви като жаби, но да си останат в средните векове, макар да е ясно какво и кого визира Радичков. Да не се пренасят в България в последната четвърт на XX век. Защото по онова време някои биха решили, и то с основание, че селянинът крал им напомня за един друг съвременен дървар, роден в село Правец.
Човекът от народа наистина много обичаше да се фотографира. През 1981 г., по случай 70 годишния му юбилей, в „Партиздат" издадохме луксозен фотоалбум за Тодор Живков — „Син на своя народ, син на своето време". Автор на текстовете беше Димитър Методиев. Изчезна ми някъде албумът с автограф на Живков, но тези дни в Интернет прочетох, че е тежал 2 кг. Спомням си как Димитър Методиев влезе сияещ в кабинета ми и ми съобщи, че Тодор Живков е разпоредил да се спре вече с фалшифицирането на снимките му и те да се използват в албума в първоначалния им вид, без в тях да се изрязва или добавя, който и да e. Съставителите на албума се чудеха кой кадър да изберат от една и съща сцена, дали този, на който, примерно, Антон Югов е до него, дали следващ, на който е на последния ред, дали оня, на който въобще го няма. И така, с Вълко Червенков, с Добри Терпешев, с Георги Чанков и пр. и пр.
На пръв поглед това са най-съществените промени. И няколко други реда, свързани с фотографирането са съкратени. Но цялото друго окарикатуряване не е пипнато. Трябва да се отбележи, че Радичков е използвал случая, за да направи леки промени, които очевидно не са вследствие на политическа намеса, а са плод на художническите му виждания.
Целта на партийната намеса е била сюжета да се изтръгне от времето на действието. Да се върне към 15 век, за да остане като богомилски апокриф, но тази цел е непостижима.
Странен е и фактът, че изследователите на Радичков останаха в календара на 20 век.
Заспаха върху първия прочит на неговите неочаквани магически страници. Преповтаряха първите критически откровения и не направиха крачка да проникнат в дълбочината на текстовете му. От неколцината, чийто писания съм проследил през последните десетилетия, само Румен Леонидов ме респектира с постоянството си и ме стряска с предупреждението, че който не е чел Радичков, означава, че напразно се е родил. Но и той все още е някъде в началото на пътя си към такова крупно явление в нашия духовен живот. Не се е отплатил пред читателя за „Образ и подобие”. Предизвиквам го да го стори! Не виждам друг от днешните му събратя да направи това. Да го постави в редицата на Хавел, на „Железният човек” от Анжей Вайда, на Булгаковото говорещо куче, на Андрей Платоновия „Котлован”, издълбан за грандиозния строеж на бъдещето, в който се сгромолясва социализма. Само в такъв контекст може да се осмисли творческия подвиг и мащаб на Радичковия принос на световната сцена. Признавам си, това не е по моите сили.

Странна е съдбата на тая пиеса. Въпреки че издирвах дълго, не видях да има други публикации на „Образ и подобие".
Радичков дори не я включил в сборника си пиеси, издаден от изд. „Христо Ботев" през 1995 г. Няма я и в изданието от седем тома на изд. „Анубис". Порази ме факта, че за 20 години тя се игра само един път и то през далечната 1990 г. Режисьор й беше Младен Киселов. Нямаше голям успех, но не е прав Михаил Неделчев, който изтъква като причина за неуспеха й, че тогава е било време на директни политически послания, а не на метафори и алегории. Не може това да е причината за провала на едно изключително художествено произведение.
За мен най-откровената дисидентска пиеса у нас да не бъде поставена втори, трети и четвърти път е необяснимо. Смятам, че такова нещо срещу Тодор Живков никой друг не е написал. Нито драматурзите в СССР, нито Хавел в Чехия са създали подобна творба. Вярно, че не разбирам от театрално изкуство, ама да не се постави втори път, това съвсем не го разбирам. Беше и си остава за мен загадка защо толкова време тази пиеса не се претвори от друг режисьор. А нашите изпедепсани постановчици, които и от телефонния указател направиха пиеси, нито един път не се върнаха към неговата...
Павел Писарев пише в мемоарите си „Подир изгубеното време", че в кръга около Людмила Живкова, когато са искали да говорят иносказателно за ненавиждания от тях Милко Балев, са го наричали Квазимодо, защото той страдаше от болестта Бехтерев и ходеше приведен. А ние с моя приятел Кюлюмов имахме таен говор, като говора на дюлгерите в нашия край, мищюругански. Бехме кръстили целото Политбюро с героите от пиесата на Радичков. Милко Балев беше Сивата тога, Зелената тога – Гриша Филипов, Червената – Йордан Йотов. С персонажа от тази пиеса с Кюлюма одумвахме и споделяхме неща за иконостаса на комунизма, защото и той знаеше, и аз знаех какво значи, дори в случаен разговор, да споменеш името на тоя или оня.
Та за мене остана загадка защо театралните хора, които разбират от драматургия, мълчаха и то доста време, дори след като вече нямаше страх от нищо. Но за мен пиесата не е провалена, вярвам, че предстои завръщането й на голямата сцена и че тя ще заеме достойното си място в българската литература и драматургия.
Не знам и защо Радичков не възстанови „Образ и подобие" в автентичния й вид и защо никога не разказа на какво е бил подложен. Ако го беше направил, тя нямаше да има тази съдба.
Видяхме се на площад „Славейков" през 1990 г. Той тогава беше народен представител и член на Политбюро на ЦК на БКП. Попитах го направо:
- Йордане, скоро няма да се видим. Аз съм решил да избягам в моя край и най-после, и аз като тебе, да си седна на задника, и да си пиша, и да не мисля за нищо друго. Абе, нещо отдавна ми се върти в главата, да те питам... Готви ли се някъде нова постановка на „Образ и подобие"?
- Не се готви – отговори ми.
- Аз нещо дочух, а и дойде като указание при мен, че не трябва да се превежда пиесата ти. Ти знаеш ли нещо повече за публикацията в „Съвременник"?
Каза ми само:
- Валентине, не ми се занимава с тази история.
Той често идваше при мен в Комитета по печата и аз му разказвах лакърдии от нашия край. Особено го впечатли разказа ми за един банскалия по време на кооперирането.
Минала комисия да описва стадата от овце и кози и стигнали до неговата кошара. Ама той вече бил скрил стоката си по Пирин.
- Гьоре, ти колко овце имаш? – питали го.
- Една овца имам.
- А кози?
- А кози имам по-малко.
- Е, значи ти ич немаш.
- Така ли излиза?
Като чу тая история се захласна от смях и ме помоли да му я отстъпя да я използва. Съгласих се, разбира се. На другия ден дотича при мен с молба на друг да не я разказвам. И аз самият я махнах оттам, където я бях турил. Щом е подарък, да е подарък.
На площад „Славейков” се разделихме и повече не го видях. Май се засякохме още веднъж на „Позитано", когато ни раздадоха новите партийни книжки.         
Радичков си имаше кауза, от която не отстъпи, но той не беше боец.
Не знам как са разбрали в кабинета на Живков за пиесата му. Нямаше тогава предварителна цензура, но имам чувството, че някой от членовете на редколегията е казал, където трябва, че в нея има заложена мина, която ще коства много.
И друго може да се е случило. Имах усещането, че Шесто управление е вербувало свои сътрудници сред печатарите в Комбината. Сред тях имаше интелигентни момчета, които четяха много и информираха службите за възникнали проблеми
За мен филигранният писател на времето, този с трите пласта мислене, е Радичков. В старобългарската книжнина има едни ръкописи, които се казват палимпсести от старогръцки πάλιν (пак, отново) и ψάειν (търкам), древен ръкопис, чийто оригинален текст е отстранен чрез търкане или промиване, а след това страницата – или страниците – са използвани за друг, нов текст. Някой калугер, като няма къде да пише, изваждал стария пергамент, замачквал написаното отгоре и написвал неговият си текст.
При Радичков има едно върху друго толкова напластявания, че като каже едно, трябваше да мислиш какво друго, и трето е искал да ти каже.
По времето на Френската революция Конвентът, когато е правел законите на Франция, е получавал подаръци. И изведнъж идва един много странен подарък. Някакъв маниак е имал хобито да прави от клечки макети на мостове и на големи сгради като на „Парижката Св. Богородица“, например. От възторг към Конвента този човек му подарява, не си спомням точно какво, да речем, макет на Бастилията. Председателят му казва пред всички:
- Моля, Конвентът да приеме декрет. Първо – благодари на гражданина, който с такова старание и умение е направил макета. Второ, който в това революционно време се занимава с глупости, да бъде гилотиниран.
Това се случи и с Радичков. Той беше филигранният майстор, когото през 1986 г. поокастриха със собствената му ръка.
...................................................................................................


Радичков завършва берковската гимназия с успех 3,23



Свидетелството е под номер 57 и е датирано на 17 октомври 1949 г. В него пише: "Йордан Димитров Трайков е роден на 6 октомври 1929 г. в с. Калиманица, околия Берковска, по народност българин, гражданин, е завършил пълен курс на седмокласната Берковска смесена общообразователна гимназия през м. май 1947 г. без зрелостен изпит като редовен ученик, гдето е изучавал следните предмети: български, руски и френски езици, алгебра, геометрия, физика, астрономия, химия, естествена история, география, философска пропедевтика и физическо възпитание и е показал последната година успех и поведение както следва..."
(Датата на раждане е сбъркана, Радичков се е появил на белия свят на 24 октомври 1929 г. - б.а.)
Ученикът Йордан Трайков има оценки добър 3,50 по български език и литература, френски език, история и философска пропедевтика. По физическо възпитание е оценен с добър 4 и по всички останали предмети има среден 3. Общ успех - 3,23. Поведение - примерно (6).

из в-к  "24 часа"

СЛЕДВАЩА ПУБЛИКАЦИЯ>>>

0 Коментари:

Post a Comment

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Точно 7 години трябваха, за да израснат бодлите на таралежите и те да започнат своята война срещу света на Възрастните. Игралният ф...

АРХИВ НА САЙТА