Макар бг-киното по времето на тоталитарната власт (до 1989) да се намира в клещите на цензурата, то все пак успява да покаже своята подривна сила и да стресне комунистическата власт. Затова има толкова забранени, изрязани и осакатени филми. Затова и най-хвалените от властта филми не са  никак любими на публиката.



В най-новата си историята българското игрално кино може да се раздели мислено на два коренно различни периода – монополизмът на социализма – (до 1989 г.) – и киното след демократичните промени от 1989 г. до днес. Тук формално изключвам пионерския период от 1915 г.(1910) до 1944 г., когато българското кино също се е развивало пазарно, а не държавно-идеологически.
И така… Първият нов период е на държавното попечителство върху киното, финансирано изцяло от бюджета и командвано от идеолозите на компартията.
Вторият период се характеризира с частни киносалони (по-късно се появиха киноплексите), смесено финансиране на филмите чрез държавна субсидия, еврофондове и частни финанси. Вторият период е и една перманентна криза за пари, идеи и салони. Някои говорят за „цензура на парите“.
През социализма, паралелно със свободното посещение на филми за забавление (тотален хит са индийските и американските филми), е имало и така нареченото „задължително ходене на кино под строй”. Но никога, ама никога не е имало задължително гледане на американски филм! Защото, според властта,  те са били идеологически вредни, непростимо зрелищни.
Комунистите са имали друго виждане – киното е идеологическо оръжие:
“ Тогава съветското кино (респективно българското, което копира СССР) всъщност е рекламна фирма на партията и държавата“, твърди по-късно големият руски режисьор Алексей Герман („Трудно е да бъдеш Бог“2014), известен и със забранявани филми  („Проверка по пътищата“ 1971 -1985).
Задължително, под строй, са се гледали някои /идеологически „правилните“, но обикновено скучните/ български и съветски филми. Организираните зрители са преди всичко ученици, войници, бригадири, служители в културните институции. Тоест – хора под команда. Защото на киното се гледа не като на забавление, а като на важна част от идеологическата борба, където се изгражда идеята за комунизма и се показва  „образа на положителния герой“ – комунист. Задължително е и отрицателното отношения към „загнилия капитализъм“.



Но…
„Половинвековният опит да се създаде така наречения нов човек, човекът с ново социално съзнание, положителният герой, към когото и аз имам греховце, пропадна, продъни се вдън земя. Това беше едно от най-нагледните доказателства за несъстоятелността на социалистическата идеология“. Това в наши дни признава писателят и сценарист Георги Данаилов в книгата – изповед „Доколкото си спомням“ том 3.
На премиерата на някои филми (като българските „Стената“, „Хан Аспарух” или „Време разделно”, съветските „Освобождение”,  „Бяг“ или „Влак към утрешния ден”) са се водели цели предприятия, класове или поделения от войници. Понякога сред тези филми е имало и много добри филми – „Извисяване“ на Лариса Шепитко, например е такъв.
Има още нещо – чрез колективните посещения са се покривали и  специалните нормативи за брой зрители,  спуснати от Политбюро на БКП през окръжните кинефикации. Смятало се е, че така се работи за осъзнаването/възпитанието на българите, като ги принудиш да гледат филмите-образци. Доколко обаче са  образци, е друга работа.
До 1989 г., когато  киното е държавно, финансирано изцяло от бюджета, в страната има над 3000 държавни киносалони и нито един частен. Това е лесно обяснимо.



„От всички изкуства днес за нас най-важно е киното“ – съветва В. И. Ленин – главен идеолог на съветския комунизъм. ЦК на БКП се занимава с всичко – и производство, но и кино и дори футбол?! Следвайки идеята на Ленин – във всяко българско село е имало кино – често черно-бели копия и порядъчно изрязани.
Жанровото разнообразие е било сравнително голямо чрез филми от цял свят – но най-много са били от СССР. От 1972 г. тръгват и студийните кина в столицата („Витоша“ и „Левски“), където прожектиратарт-филми, включително западни. По-късно малките зали в окръжните градове също стават студийни кина. Пресилено е обаче да се вярва, че всички качествени филми имат публика. Годишно в България до 1989 са се произвеждали около 25 игрални филма и още толкова телевизионни.
Същевременно тогавашната кинопродукци, сравнена с днешните критерии, е и на много ниско техническо и технологично ниво. Лентата е съветска „Свема”  или „Орво” от ГДР  – с много лошо качество, не може да се сравнява със западната „Кодак” по нищо. Звукът също е лош.
Кинопрожекционните машини също са били несъвършени, а в селата са спирали прожекцията на всяка ролка за пренареждане, понеже са разполагали с по една машина. В паузата мъжете даже са имали време да излизат да пушат.
Все пак киното за много хора е бил прозорец към света, най-вече преди епохата на телевизора.
Най-неприятна обаче си остава ширещата се идеологическата цензура, прокарвана от партийните органи на БКП – от столицата чак до най-малкото селище. Цензурата е проверявала главно дали в съдържанието на филмите има нещо против властта. Тази цензура може и да не пусне някои филми до зрителите (например филмите „Партизани”  и „Привързаният балон” на Бинка Желязкова или „Понеделник сутрин” на Ирина Акташева и Христо Писков и др.)
Цели 10 години например е  „замразен“ сериалът „Селцето“, 1980 г., на реж. Иван Терзиев (Мъже без работа, Силна вода), въпреки че киновариант е поканен през 1987 за секцията „Особен поглед“ в Кан.  „Смърт няма“ (1963, реж. Христо Писков и Ирина Акташева) е свален 4 дни след премиерата заради „песимизъм и мрачна атмосфера“.
Цензурата (това са както специални комисии в киноразпространението, така и всички партийци от висок ранг) има правото да реже сцени от филмите, да променя неудобни реплики или да изхвърля цели сюжетни линии и герои. Тук се е следвал съветския пример.
Класически у нас е случаят с комедията „Кит” (1969),  филмът  е тотално прекроен и бързо свален от екраните.  След една критична статия във в. „Работническо дело“ на Владимир Каракашев пък бе свален филмът на Христо Христов „Една жена на 33″(1982).
За възможните граници на социална критика е показателен филмът на Красимир Спасов „Забравете този случай“ (1985). В него младият следовател (Филип Трифонов) се опитва да предаде на съда корумпирания кмет Сарафов ( Любомир Кабакчиев). Финалът е двузначен и показателен за времето.
Цензурирали са се най-вече западните филми, особено ако в тях има реплики срещу социализма или пък еротични сцени. Напълно са били забранени дори намеци за гей- или лесбо връзки. Под ножиците минават и шедьоври като „Кръстникът” на Ф.Ф. Копола, „Амаркорд” на Фелини, „Плашилото” на Джери Шацбърг, „Двадесети век“ на Бернардо Бертолучи, „Среднощен каубой“ на Джон Шлезинджър. Откровените любовни сцени направо са хвърчали в коша за отпадъци.
През 60, 70 и 80- те години на миналия век в българското кино се обособяват  няколко големи тематични кръга, като исторически филми, революционно-идеологически, екранизации, съвременни младежки, работнически  и детски филми.
По времето на социализма се развива широко и напълно родната кинокритика и кинотеория. Поне три поколения се сменят и те наистина дават критична оценка на филмовия процес, доколкото е било позволено. Имало е и специализиран печат, както и редовни кинорублики в медиите. Заслужават да се споменат имена като Яко Молхов, Тодор Андрейков, Неделчо Милев, Владимир Михайлов, Владимир Игнатовски, Григор Чернев, Александър Грозев, Вера Найденова,Божидар Манов, до по-младите като Янко Терзиев, Александър Янакиев, Геновева Димитрова и Борислав Колев. В днешно време този дейност е силно ограничена от пазара- заместена е главно от т.нар. ревюта. 
Историческите филми отразяват далечното минало, разказват за славните ни владетели. (Те винаги са славни!) През 60-те години известни стават заглавия като “Калоян” , “ Цар Шишман”, през 70-те  – “Князът” , през 80-те – суперпродукцията  “Хан Аспарух ”, “Борис I “, или  пък далеч по-нестандартният шедьовър  на Георги Дюлгеров “Мера според мера”.
Идеологическите филми възхваляват главно комунистическите идеи. Именно прожекциите на тези филми са най-подкрепяни от властта, макар зрителите не винаги да са искали да ги гледат. Но кой ги пита? Сред тях са днес потъналите в мрак ленти като „Година от понеделници”, „Магистралата”, „Стената“, „Те надделяха”, „Ударът”, „Ешелоните на смъртта”. Последните три заглавия пряко възхваляваха тогавашния ръководител на ЦК на БКП и държавата Тодор Живков. 
Други, нелошо направени, филми от това ранно време са „Тревога” (1951 г.) на Захари Жандов,  “На малкия остров” на Рангел Вълчанов (1959 г.). Правят се и много филми, които разказват за партизанското движение, които напомнят на днешните екшъни –“Последният войвода“, “ Осмия”,  “ На всеки километър” (тв-сериал), “Петимата от Моби Дик“,  “Черните ангели”, „Като песен“.
Шпионската тема се развива най-вече покрай  романите на Богомил Райнов – добрият образец е „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ на Методи Андонов и Господин Никой“ на Иван Терзиев. Контра -образецът за тези филми беше Джеймс Бонд, но филмите за най-известния  агент 007 у нас са забранени до 1989. Ние е трябвало да хвалим нашия агент Боев.
Екранизациите на романи са особено актуални за онези години. Направени са филми върху добрата ни проза – романите “ Под игото” , “ Тютюн” , “Железният светилник ”, или по-късите форми като  “ Крадецът на праскови“ , “ Шибил ”,  „Бай Ганьо”, “Козият рог” (по разказ на Николай Хайтов).
Силен отзвук сред интелигенцията имат филмите по сценарий на писателя Георги Мишев с режисьори Едуард Захариев (Преброяване на дивите зайци, Вилна зона) и Людмил Кирков (Момчето си отива, Матриархат, Селянинът с колело). Известни са като филми за миграцията (населението се отправя от селата към градовете в търсене на работа, селата обезлюдяват) и като критика на консумативното общество (?!) – виж „Самодивско хоро“.
Някои от най-хубавите филми са забранени от цензурата и пуснати едва след промяната през 1989. Такива  са  “Привързаният балон” , “ Понеделник сутрин”, “Маргарит и Маргарита” и други.
Преди 1989 г. много силно се развива детското и анимационното кино. На тази тематика цензурата гледа през пръсти и това позволява да се кажат някои прости истини за това как живее българинът тогава. Правят се голям брой детски филми – “С деца на море ” , “Таралежите се раждат без бодли ” ,”Куче в чекмедже”, „Горе на черешата“ и много други. Поради своята искреност тези филми и днес се гледат с интерес. От анимационните филми също остават шедьоври като поредицата „Тримата глупаци” на Доньо Донев. Те имат и голям успех сред публиката.
Имало е и един симпатичен, но смехотворен опит за фантастично кино – „Трета след слънцето“( реж. Георги Стоянов). Там обаче не сме в стихията си. За отбелязване е, че нямаме и образци в еротичното кино. „Дами канят“ е най-смелият филм за „секса“ по български.
Сред най-гледани и обичани филми по време на социализма са „Козият рог” на Методи Андонов, “ Всичко е любов” , “ Вчера” (режисьор Иван Андонов, сценарий Владо Даверов) , “ Опасен чар” и “Господин за един ден” (въобще комедиите с Тодор Колев). Свое място в сърцето на публиката имат комедиите  „Оркестър без име“, „Самодивско хоро“, „Дами канят“ . Откроява се яростният филм на Николай Волев „Да обичаш на инат“. Самобитният и покоряващ чернобял като визия /оператор Димо Коларов/ филм „Козият рог”  с Катя Паскалева и Антон Горчев е сочен от анкети многократно като най-добрия български филм на всички времена.
Главно сред интелигенцията стават  популярни  филмите на безспорните майстори Рангел Вълчанов („С любов и нежност”), Георги Дюлгеров („Авантаж”), Христо Христов („Последно лято”, Една жена на 33″),  Георги Стоянов („Птици и хрътки”) и много други. Например „Хотел Централ“(1983, реж. Веселин Бранев) с една привидна ретро-носталгична естетика всъщност показва една нормална България от 30-те години на 20 век с човешки драми и политически плурализъм. Финалът е хем трогателен, хем за да мине през цензурата – там е образът на комуниста!
След 1990 година държавата се оттегля рязко от кинопроизводството. Стотици киноработници от Киноцентъра остават без работа.  Мнозина доброволно напускат работа. Киноразпространението преминава в частни ръце. Появява се нова професия – кинопродуцент. Държавната субсидия става труднопостижим мираж.



Поради липса на финанси производството на филми намалява.  Финансовата субсидия е много малка и стига само за направата на 1-2 филма годишно. През няколко години на 90-те няма и нито един български филм. Киноцентърът след редица скандали е продаден на американска фирма.
Едва през последните няколко години се правят по 4 – 5 филма, най-много 9.  За сравнение в днешно време в Чехия се снимат около 15 филма на година.
Производството у нас се определя от Закона за филмовата индустрия. Той не се прилага обаче ефективно. Почти всички правителства след 1989 г. се отнасят с неразбиране към българската култура, което е най-големият грях към нацията.
Филмите днес са предимно дело на млади и нови режисьори. Старите майстори почти не снимат, или ако снимат, филмите им не са на ниво – например „Козелът” на Георги Дюлгеров или „ А днес накъде?” на Рангел Вълчанов.
Най-новите филми вече не са идеологически обременени, те са в съвършено нова културна ситуация. Българските филми днес, естествено, не са „задължителни” , всеки има личния избор да гледа каквото иска.  В салоните има по-малко публика, тъй като филмите се разпространяват най-вече в интернет, по-рядко чрез  многобройните тв-канали. Въобще  филмите стигат по друг начин до публиката. Вдига се качеството на изображението  и звука – 3D филми, задължителен многоканален звук. Българските филми трудно намират своята публика.
Съществена разлика от преди 1989 и днес е липсата на всякаква цензура – няма забранени филми и теми. Киното се финансира от държавна субсидия (около 10 млн. лв.), от европейските фондове, както и от различни чужди и наши телевизии и частни фирми.
Важна промяна има и в проблематиката  – появява се критична оценка на социалистическото минало. За първи път се появяват игрални филми, които показват недостатъците на социалистическия режим, нарушените норми на човешко достойнство, концлагерите, гоненията и извращенията в училище, в казармата, в колектива. Вярно е, че за част от тези теми има предчувствие във филми и отпреди 1989 г. Например още в „Понеделник сутрин” (1966, реж. Ирина Акташева и Христо Писков, сц. Никола Тихолов)  се чувства недоволството от комунистическата партия, но филмът е забранен.
Няма да е лъжа да се каже, че още преди падането на комунизма е имало известна кино-съпротива. Най-важната е вълната на младите през 1988 г. Тогава вкупом се появяват „недоволните” и ръбати филми и герои на режисьорите Иван Черкелов, Людмил Тодоров, Красимир Крумов-Грец и Петър Попзлатев. Тяхната подмолност е по-скоро естетическа, а не идейна. И много предпазлива. Става дума за екзистенциалните филми „Парчета любов”, „Бягащи кучета”, „Екзитус”, „Аз, графинята". Последният е най-смел по темата за наркоманията по времето на соца. Тези филми обаче биват пренебрегнати от официалната кинокритика и масовата публика. Младите обаче ги харесват. Главно – защото героите отказваха да направят очаквания от тях избор (официалната идеология), а бягаха в своите вътрешни общности, компании на резигнацията и безвремието. Вижте заглавията – всичките говорят за това несполучено бягство от социализма.
Напълно нова тема след 1989 г. са затворническите лагери (както и за „лагера“ като метафора на затвореното общество) по времето на комунизма. В концлагерите са затваряли без съд и присъда политически неудобните лица – например в Белени или в  „Слънчев бряг“ край Ловеч. Темата тръгна във филми като „Граница” на Илиян Симеонов,  „Лагерът“ на Георги Дюлгеров, „Изпепеляване” на Станимир Трифонов.  По-късно се появяват и нови за нас жанрове като черен (гангстерски) филм – “Дзифт” на Явор Гърдев.
Същевременно се появяват и телевизионни сериали, които продължават традициите на разказвателното кино – „Дунав мост” на Иван Андонов, „Хайка за вълци” на Станимир Трифонов и ,,,Патриархат” на Дочо Боджаков. Сродява ги интересът към характерологията на българския народ, неговата драма в периоди на преход и стремеж да разбере истината за себе си и света.
За 20 години български  локации стават снимачна площадка на десетки американски, френски и индийски филми, което е нов момент за нашата киноиндустрия.  В България снимаха режисьори като Ф. Ф. Копола и актьори като Брус Уилис или Арнолд Шварценегер. Това даде шанс на много български кинематографисти да участват в чужди продукции. Обратното – продуценти като Патрик Сандрен се включиха в български начинания. Главният недостатък на днешното българско кино е неговата относителна маргиналност в обществения живот. Днес като че ли никой филм не може да надскочи себе си и да стане обект на голям обществен дебат. Кой знае?
Преди 1989 (киното на социализма)
След 1989 (постсоциалистическо кино)
Диктатура на комунистическите идеи, ДС
Демократизация, свобода на идеите
Държавно субсидиране
Смесено субсидиране, частни инициативи
Държавни предприятия – ДО „Кинематография“ и Бълг. телевизия
Частни фирми, продуценти, както и държавната БНТ
Работят над 3000 държавни киносалона
Работят към 30 частни кина, кинокомплекси
Относително ниско техническо качество
Високи технологии, 3D, IMAX
Партийна художествена цензура
Липса на цензура
Висока производителност – 25 филма годишно
Намалено производство – 5-6 филма годишно, но има и нулеви години
Жанрово разнообразие
Сравнително малко и скромни жанрове
Скандали със спрени/забранени филми
Скандали за финансирането
Култ в киното към Тодор Живков
Липсват хвалещи политиците филми
Развитие на професионална кинокритика и теория
Филмовата критика запада


Източник: http://nglas.wordpress.com/
Автор: Цветан С. Тодоров
Със съкращения
СЛЕДВАЩА ПУБЛИКАЦИЯ>>>

2 comments:

  1. Тъпотии...

    Сегашните "филми" нямат нищо общо със шеджоврите от преди 1989г.

    Който и каквото да пише, истината е една и нормалните хора я виждат и не я изопачават...

    ReplyDelete
  2. Oпитвам се да гледам съвременно БГ кино и всеки път онемявам от тъпотията и липсата на каквато и да е идея.......

    ReplyDelete

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Точно 7 години трябваха, за да израснат бодлите на таралежите и те да започнат своята война срещу света на Възрастните. Игралният ф...

АРХИВ НА САЙТА