Разпространяваните данни за участниците и загиналите в Съпротивата са много противоречиви и силно оцветени политически, както преди 1989 год, така и след демократичните промени. Според марксистката историография преди 1989 год. данните за участниците и жертвите в антифашистката борба /1941-1944/ и в Отечествената война, показват, че броят на партизаните и членовете на бойните групи надхвърлят 30 000 души. От тях 9 140 загиват. Броят на ятаците и помагачите достига 200 000 души. Убити са 20 070 ятаци и помагачи, а 2 139 къщи на партизани и ятаци са изгорени. В полицейските участъци преминават 64 345 души, в затворите и концлагерите – 31 250. В Отечествената война вземат участие 416 854 бойци, от тях загиват 10 753. Голяма част от разпространяваната информация не почива на никакви статистически данни, а се използват качествени оценки като около, приблизително, много.
Българската историография по време на тоталитарния режим, дава повече манипулиращи обществото политически оценки, отколкото информация, почиваща на достоверни исторически данни и факти. Нещо повече - един и същ източник по време на социализма у нас дава в различни периоди различни данни, понякога различаващи се в пъти. Статистическите данни от полицейските архиви от преди 9 септември 1944 г., посочени от историка Иван Илчев показват, че от 1941 до април 1943 година са убити 122 бойци. Други 6 000 са задържани за разследване и или са освободени, или са осъдени, или изпратени в лагер. След деветосептемврийския преврат през 1944 година в печата се появяват силно противоречиви сведения, за загиналите от 1923 до 1944 год., както и за числеността на партизанските формирования, за мащабите на действията им и по отношение на загубите.
В „История на Българската комунистическа партия” за периода 1941-1944 год. се отбелязват приблизително подобни данни - " в борбата са "паднали 9 000 убити партизани" и над "20 000 ятаци и помагачи", като се подчертава основно масовостта на движението. Една година след завземане на властта от ОФ, според отчета на организационния отдел на БРП(к) от 17 октомври 1945 год., броят на партизаните на 9 септември 1944 г. е бил 7 000 души. Десет дни по-късно, вероятно под натиска на висшето партийно ръководство, от същия отдел се разпространяват нови данни - броят на участниците е вече 50 000 човека.
Според едно съвременно изследване, към 9 септември 1944 г., действащите партизани са на брой малко над 9 900. Данни за загиналите в партизанското движение, по поръчение на ЦК на БКП, са представени след многогодишно изследване от Музея на революционното движение в България. В издадения през 1972 год. албум „Звезди във вековете” представящ информация за загиналите участници от 09.06.1923 до 09.09.1944 г. в политическите борби на левите политически партии, загинали като нелегални, като участници в бойни групи, в партизански акции, като ятаци, както и участници, обесени в затворите, без изрично да е упоменато, че са осъдени на смърт са общо 2 380 човека. Осъдени на смърт с изпълнена смъртна присъда са общо 68 човека. Данните, публикувани в албума, са много различни от оповестяваните през предходните години на комунистическо управление и много близки до онези, които биват публикувани след 1990 година.
Според други източници (проф. Д. Даскалов; също така - полицейски архиви от тези години), осъдените на смърт с изпълнена смъртна присъда са 330 души. Публикувания от Българския Антифашистки съюз поименен списък на загиналите участници в партизанското движение включва трите имена, година и място на раждане, форма на участие, дата и обстоятелства на гибелта. Общия брой на загиналите е 3055 човека. По искане на Георги Димитров за справка относно числения състав на партизанските отряди, на 12 март 1944 г. от ЦК на БРП е изпратена шифрована телеграма, в която се докладва че: „...В партизанските отряди около 25-30 % са комунисти, толкова са комсомолците, останалите са безпартийни.
По възрастов състав - в отрядите главно са младежи, от тях 70-75 % са селски бедняци, около 20 % са работници, останалите са от интелигенцията. “и „...в 12 окръга има 26 отряда с обща численост 2320 човека" и още, че има окръзи само с по няколко десетки партизани например - Хасковски - 20 души, Варненски - 40 души, Старозагорски - 50 души, а в Русенски, Бургаски и Търновски въобще не съществува партизанско движение.“. За да даде тежест на участието на България във войната срещу Германия, правителството представя на Парижката мирна конференция данни, които включват 29 210 жертви антифашисти и ятаци, като 900 от тях са убити като партизани, издадени са 1590 смъртни присъди и т. н.
Митове за партизанското движение са създадени и се създават до 1989 година, създават се и след това. Едните прекаляват с положителните оценки и на партизаните им се приписват цели, които нито те са си поставяли, нито някой им е поставял, нито пък са реализирани. Преди 1989 год. комунистическата власт упорито възвеличава делата им и ги превръща в герои.
Премълчават се, обаче редица недостатъци, пропуски, направо престъпления в партизанските отряди, някои от които, субективно или обективно, дори довеждат до значителни неоправдани загуби в това движение. (например вътрешния ред в партизанския отряд „Антон Иванов"). Още по-очебийна е неправилната политическа оценка през есента на 1943 година, когато БРП взема курс към въоръжено въстание и масовизация на партизанското движение. По този начин комунистите изкарват неподготвени стотици хора в планините, най-вече в Пловдивската зона, а обединените сили на полиция, на ловни роти, на бойни полицейски отряди, на военните поделения нанасят огромни загуби и движението е поставено пред разгром. Тези неща след 9-ти септември се премълчават и се обясняват по начин, който не отговаря на историческата действителност.

От друга страна пък митовете след 1989 година, пак подчинени на политическите
пристрастия, стигат до пълното отричане, партизаните се окачествяват като хора безидейни, обирджии на мандри, комунистически терористи, лентяи, които са търсили някакви приключения, което пък няма нищо общо с историческата истина. Това е противопоказно и от историческа, и от национална гледна точка, защото това, с което България може да се съизмерва с антифашистките сили в света, е именно антифашисткото движение, в това число и партизанското движение. Целта, която се поставя веднага след 22 юни 1941 година от организаторът на тази съпротива, Българската работническа партия, е изгонването на германците от България, ликвидирането на фашистките правителства и създаване на истинско народнодемократично правителство. След създаването на политическата антифашистка коалиция Отечествения фронт, освен БРП влизат лявото крило на БЗНС - Александър Стамболийски и известно с популярното име „Пладне", лявото крило на социалдемократите и политическият кръг „Звено". През целия период на борбата във всички партийни документи - и на ОФ, и на съюзните партии, се подчертава общодемократичният характер на антифашистката съпротива. Така е разбирана и от съюзниците в антихитлеристката коалиция, (САЩ, Англия и Съветския съюз). На конференциите в Техеран, в Ялта, в кореспонденцията между тримата големи - Сталин, Рузвелт и Чърчил, непрекъснато се подчертава, че съюзниците ще подкрепят с всички възможни средства антифашистката съпротива в балканските страни, в това число и в България. В нито един документ не се поставя за цел извършването на социалистическа революция, каквато теза е изфабрикувана по време на комунистическото управление у нас до 1989 год.

Следва: Активните борци –галениците на режима
СЛЕДВАЩА ПУБЛИКАЦИЯ>>>

0 Коментари:

Post a Comment

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Точно 7 години трябваха, за да израснат бодлите на таралежите и те да започнат своята война срещу света на Възрастните. Игралният ф...

АРХИВ НА САЙТА