Спорно е кога е поставено началото на антифашизма в България и доколко действията на българските леви сили против местните власти могат да бъдат определяни като антифашизъм. Преди 1989 год. за първата масова антифашистка проява у нас се счита избухването на Септемврийското въстание, организирано от комунистите през 1923 год. Вследствие на неговото потушаване и последвалите кървави събития в страната, много от кадрите на комунистическата партия са убити, затворени или принудени да емигрират, най-вече в СССР. Избивани са и дейни комунисти и земеделци, включително такива, които не са участвали във въстанието. На места партийните организации са практически обезглавени. След претърпяното поражение лидерите му Георги Димитров и Васил Коларов бягат в Югославия, а оттам в Съветския съюз. Някои от бунтовниците остават в страната и действат като чети в планините. В българската марксическа историография от периода 1944-1989 година, Септемврийското въстание се описва и като първото антифашистко въстание в света, правителството на Цанков - като фашистко (след 10 ноември 1989, обаче повечето български историци отхвърлят идентификацията на режима на Цанков с фашизма), а съпротивата срещу властта от страна на комунистически и прокомунистически сили до 9 септември 1944 година се разглежда като антифашистка.

Веднага след започването на военните действия на Източния фронт българските комунисти, направлявани от Коминтерна, започват „курс на въоръжена борба“ срещу войските на Третия райх и българското правителство на Богдан Филов. Партизанското движение в България е организирано от Българската работническа партия (БРП(к)) и обхваща периода от 24 юни 1941 до 9 септември 1944 г. За разлика от окупираните страни, където партизанското движение е насочено срещу окупатор, в България то е насочено срещу собственото правителство, което е официален участник в Тристрания пакт по време на Втората световна война. Този факт дава отражение върху размаха, целите на движението и конфликта, който има характер на Гражданска война. Изразява се във въоръжени партизански действия срещу Вермахта и държавната власт в България, включително и терористични атаки. То е подкрепяно предимно от просъветски и прокомунистически ориентирани симпатизанти и активисти.
На 23 юли 1941 година започват емисиите на Нелегалната радиостанция „Христо Ботев“, което излъчва от Москва. На честотите ѝ Вълко Червенков, Васил Коларов, Георги Димитров и Станке Димитров призовават българите към неподчинение на правителство и на немските представители. Началните прояви са изпращане на протестни телеграми и петиции, обявяващи се против участието на България в Тристранния пакт. В някои от фабриките, чиято продукция се използва от Вермахта, работници саботират производствения процес. Първите прояви на партизанско съпротивително движение в България имат по-скоро принудителен характер. Макар целите на бъдещата въоръжена борба да са определени поне за БРП още вечерта на 22 юни - "Пред него [българския народ] стои колосалната задача да не допусне по никакъв начин използването на своята земя и на своята войска за разбойническите цели на германския фашизъм", мощен тласък на партизанското движение дават предварително замислените от българското правителство по указание на германците масови арести, които започват още на 22 юни 1941 год.. До 2-3 юли са арестувани и изпратени в създадените от профашистката власт концентрационни лагери малко над 4000 комунисти (Г. Димитров, Дневник, 3 юли 1941 г.). По време на участието на България във Втората световна война, прогерманското правителство създава система от концлагери, в които депортира противници на политиката си, а по-късно и съветски военнопленници. По-известни лагери са Еникьой, Гонда вода, Свети Кирик, Лебане. По същото време се създава и лагерът на остров Белене, използван и по време на тоталитарното управление след  9.9.1944 год. Първите партизани и партизански отряди неминуемо ще трябва да се свържат именно с тази репресивна мярка.

Първите създадени партизански групи и чети през лятото и есента на 1941 г. са в района на Разлог, Дупница, Батак, Ловеч и Средна гора. Смята се, че най-рано организирана е тази на Никола Парапунов, с пръв четник Иван Козарев. Политическото ръководство се осъществява от Политбюро на БРП (к). Ръководи се оперативно от Централната военна комисия на БРП (к) с командир Цвятко Радойнов и членове Христо Михайлов, Боян Българанов, Петър Михайлов, Гочо Грозев, Георги Минчев, Иван Масларов, Димо Дичев. Сътрудници са Антон Иванов, Антон Югов, Петър Богданов, Никола Вапцаров, Антон Попов, Атанас Романов. През първата година на въоръжените действия БРП се осланя най-вече на бойните групи, а не на четите. Те извършват саботажни акции: палежи и взривяване на складове за оръжие, облекло и горива, на комуникационни връзки, предприятия, железопътни линии. Дело на бойните групи са и терористични акции - убийства на видни ръководители на политическия апарат, полицията, армията и Вермахта. Дейността им нанася удар по подкрепата за властта в България. Властите разкриват и обезвреждат голяма част от участниците в тях.
В края на лятото на 1941 година, със съветски самолети и подводници в България са изпратени, разделени в три групи, начело с Цвятко Радойнов, Христо Боев и Георги Янков, 55 дейци на БКП с цел да оглавят въоръжените действия. Според едни източници това е дело на Задграничното бюро на БКП. Според други десантът е по директно нареждане на НКВД, което не е съгласувано предварително със Задграничното бюро. Акцията се оказва прибързана, лошо организирана и не дава очаквания резултат. Голяма част от изпратените са заловени от полицията. Част от изпратените са съдени в т.нар. процес на парашутистите. Някои са екзекутирани. Оцелелите от т.нар. групи на „подводничарите“ и „парашутистите“ по-късно стават едни от най-известните партизански водачи. Самият процес е наказателен съдебен процес срещу група от 27 български комунисти-политемигранти. Процесът срещу обвиняемите се гледа от 9 юни 1942 година при закрити врати от Софийския военнополеви съд. На 26 юни съдът издава смъртни присъди на 18 от подсъдимите: съветския полковник Цвятко Радойнов, Трифон Георгиев, Васил Цаков, Иван Изатовски, Андон Бекяров, Димитър Димитров, Васил Вълчанов, Стефан Маринов, Борис Томчев, Делчо Наплантанов, Август Попов, Георги Кратунчев, Иван Йорданов, Мирко Станков, Симеон Филипов, Иван Щерев, Мильо Минчев и Димо Астаджов. Същият ден те са разстреляни на стрелбището на Школата за запасни офицери в София. Сред осъдените в процеса е Лъчезар Аврамов (смъртна присъда, заменена с доживотен затвор, поради непълнолетието му), по-късно един от ръководителите на БКП и вицепремиер в кабинета на Тодор Живков.
На 13 декември 1941 г. България обявява "символична" война на САЩ и Великобритания, която по-късно се превръща в реалност с трагични последици. Междувременно през м. април 1942 година заради предателство е арестуван и по-късно екзекутиран почти целият състав на Централната военна комисия на БРП. Подсъдимите са обвинени по Закона за защита на държавата за участието си в партизанското движение в България и в дейността на бойните групи. Обвиняемите са подложени на жестоки изтезания в Дирекция на полицията. Съдебния процес се води в сградата на Телеграфо-пощенското училище в София. На 23 юли 1942 г. Софийският военнополеви съд издава 12 смъртни присъди. В стрелбището на Школата за запасни офицери са разстреляни Антон Иванов, Антон Попов, Атанас Романов, Петър Богданов, Никола Вапцаров и Георги Минчев.
Малко преди произнасянето на смъртните присъди, на  5 юли 1942 г. САЩ обявяват война на България. Така страната се оказва в положение на фактически участник във Втората световна война. Малко след това по Нелегалната радиостанция „Христо Ботев“ Георги Димитров обявява програмата на Отечествения фронт - коалиция между БРП (к), БЗНС „Пладне“ и Политическия кръг „Звено“. Тя се обявява за „недопускане на участието на български войски на Източния фронт срещу СССР, за изтегляне на българските войски от територията на Югославия и Гърция, за скъсване на съюза с Германия и прекратяване на износа на зърнени храни за нея, споразумение с другите балкански държави, приятелски отношения със СССР, Великобритания и САЩ, възстановяване на гражданските свободи, отмяна на противоконституционните закони, неизползване на армията с противонародни цели, разпускане на профашистките организации на ратници, бранници, легионери и други подобни, изкореняване на расовата омраза.“

Участниците в партизанското движение се партизани, ятатаци, помагачи, членове на бойни групи и нелегални. Държавната власт и нейните подръжници използват за партизаните и наименованието шумкари. Ятаците оказват подкрепа на партизаните най-вече с прехрана, елементарна медицинска помощ и подслон. Най-често за нощувка на отделни партизани или малки партизански чети се използва сламника на яташката къща. През 1941-1944 ятаците са подлагани на усилено преследване от властите, заловените от тях са изтезавани и убивани по особено жесток начин. Изпепелени са над 2000 партизански и яташки къщи.


Сред трагично загиналите дейци на съпротивителното антифашистко движение у нас като Вела Пеева (Пенка), Христо Кърпачев, Леон Таджер и др., ярко се открояват имената на петимата ръководители на Работническия младежки съюз, станали известни под името „Петимата от РМС“. Групата се състои от: Йорданка Николова (Катя) ( 8 януари 1911-1 юни 1944), секретар на ЦК на РМС (1939-1944); Лиляна Димитрова (Блага) (17 юли 1918 - 27 юни 1944), член на ЦК на РМС (1942-1944).; Александър Димитров (Сашо) (26 декември 1909 - 17 май 1944), член на ЦК на РМС (1932-1934), член на ЦК на БРП(к) (1941-1944).; Адалберт Антонов (Малчика) (10 декември 1909-4 декември 1942), секретар на ЦК на РМС (1941-1942).; Свилен Русев (Бойко) (14 юни 1914 - 14 май 1944), член на ЦК на РМС (1942-1944). В тяхна памет Лили Иванова изпълнява песента „На загиналите ремсисти”, а през 1977 год. излиза и филма „Петимата от РМС” с участието на Стефан Данаилов, Васил Михайлов, Доротея Тончева и др., проследяващ живота и делата на младежката комунистическа петорка.

Следва: Черните ангели – лицата на терора "в името на народа".
СЛЕДВАЩА ПУБЛИКАЦИЯ>>>

4 comments:

  1. Септемврийското въстание през 1923 г. не е организирано от комунистите. Повечето участници са били земеделци, приврженици на БЗНС. Като цяло БКП до последно не е могла да реши дали да подкрепи бунта или не. Разбира се, на много места в събитията са участвали и комунисти, но по-скоро спонтанно, а не по призив на партийното ръководство. След 9.9.1944 г., "Партията" си приписа изцяло заслугите за организиране на въстанието.

    ReplyDelete
    Replies
    1. Василе, бъркаш Септемврийското въстание с Юнското въстание.

      Delete
  2. Егати пещерният комунизъм лъха от този сайт. То даже и по времето на социализма не се пишеха такива глупости.

    ReplyDelete
  3. Заври се в пещерата на майка си, селяндур!

    ReplyDelete

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Точно 7 години трябваха, за да израснат бодлите на таралежите и те да започнат своята война срещу света на Възрастните. Игралният ф...

АРХИВ НА САЙТА