Търсейки начин да провокирам критичността на читателите, се сетих за една тема, която както повечето исторически такива, предполага различен прочит през всяка индивидуална призма. В предната си статия говорих за горяните и тяхната съпротива срещу налазващата комунистическа власт. Ако приемем, че това е началото, то т. нар. "Закуска с Митеран" е символ на края на борбата с тоталитарната власт. И двете събития се вписват в историческия период 1944 - 1989 и за това смятам, че е удачно да бъдат разглеждани като част от спомените за Народна република България. В случая ще използвам трибуната на сайта, за да разгледам в критична светлина участниците в събитието и да поставя под съмнение тяхната безкористност. За щастие повечето са живи, а и има доста други свидетели на тази закуска, които щедро предоставят впечатленията си от нея в интернет пространството. Подчертавам, че за мен всяка различна гледна точка е приемлива и заслужаваща обсъждане, стига да се придържа към проверуеми исторически факти. В този смисъл, ще се радвам на всяко едно читателско мнение, което да обогати културата на четящите сайта.
Започвам моя прочит на събитието, с прераказ на закуската и събитията около нея.
През 1989 година, на 20 - ти януари,  с Франсоа Митеран се срещат философът проф. Николай Василев, поетът Радой Ралин, журналистите Копринка Червенкова, Стефан Продев и Барух Шамлиев, поетесата Блага Димитрова, физикът акад. Алексей Шелудко, писателите Йордан Радичков и Ивайло Петров, кинорежисьорът Анжел Вагенщайн, художникът Светлин Русев и президентът Желю Желев.
Обстановката в страната е крайно интересна, особено във външнополитически план. За всеки достатъчно информиран западен политик и било ясно, че процеса на перестройката, напреднал по това време в СССР, включва освобождаване от баласта на верните сателити. Митеран се бори за втори мандат и смята, че една дипломатическа совалка из приятелски насторените, макар и противнически в икономически и военен план държави, би засилила собствения му авторитет. Предпримайки тези стъпки, той последователно посещава няколко страни като Чехословакия и Съветския съюз, срещайки се с опозиционно настроени лидери. Лично аз приемам хода му като изключително логически обоснован (тук и до края на статията курсива е мой). От една страна дава повод на медиите във Франция да говорят за него като за активен държавен глава, а от друга подготвя почвата за отлични отношения с тези, които се очаква да вземат властта, след оттеглянето на подкрепата от Москва за старите режими.
СписъкътМитеран“ е готвен внимателно. С някои хора в него секретарят на посолството Ив Манвил се е срещал месеци преди това. Журналиста Иван Бакалов разказва: "Манвил идва лично два пъти в редакцията на сп. „София” през есента на 1988 г., където работех тогава като млад журналист, да търси контакт със Стефан Продев. Той вече беше пенсиониран, но поддържаше контакти със списанието, където преди това също беше главен редактор. И отначало не знаехме за какво е този интерес към Продев у един френски дипломат, докато накрая им уредихме среща в редакцията и Манвил лично донесе, за учудване на Продев, поканата му за закуска с Митеран, десетина дни преди посещението на президента в България".
От друа страна поканите минават през надлежна проверка и от ДС. Към онзи момент службите държат под постоянно външно наблюдение и подслушване Желю Желев и Светлин Русев. От време на време е бил следен и Радой Ралин. Подслушвани са периодично телефоните на мнозина, като Блага Димитрова и др., според случая. Учудващо, но никъде не попаднах информация за изчезнали и невръчени покани, което показва, че и двете страни са одобрявали списъка с гостите. Пред български медии Алфред Фосколо си спомня, че са предложени и автентични дисиденти като Илия Минев, Зейнеб Ибрахимова, Петър Манолов и др., но по неизвестни причини не са били допуснати.
В самия ден на историческата закуска, ул. Оборище” е преградена отгоре на пресечката с ул. Сан Стефано“, а отдолу - на  ул. Априлов“. Сутринта един по един 12-те пристигат отгоре и отдолу по улица Оборище”, влизат през черните порти на посолството и сядат на дълга маса в една от залите. На масата е Митеран, външният министър Ролан Дюма и посланикът. Влизат куп френски журналисти и почват да снимат. На трапезата са наредени плата с колбаси, сирена, френски кифлички. 11 души пият кафе, Светлин Русев - сок. Митеран не опитва нищо от блюдата. Отделно му носят чай, той го подслажда с мед и си маже препечена филийка с масло. Повечето пренебрегват храната. Освен едно кафе не вкусих нищо от деликатесите - казва Радой Ралин.“ Единствен Барух Шамлиев слуша и закусва. Президентът не държи слово, а казва, че би искал да чуе всеки от поканените.
Горното описание е на хора присъствали на закуската. Мен лично ме впечатлява напрегнатостта на участниците, дори и тази на Митеран. Малко по късно, след неосъществената практчески закуска, всеки участник получава възможност да говори по въпроси, които би искал да коментира с високия гост.
Базирайки се отново на сведения от Иван Бакалов, представям на вашето внимание спомените за казаното от т. нар. десиденти, пред френския президент. 

Пръв говори Вагенщайн. Той поздравява Митеран като антифашист, с когото заедно се борил за освобождението на Европа.
Желев разяснява преустройството и целите на клуба в негова подкрепа. Казва, че се натъквали на необоснована съпротива, а не търсели конфронтация с властта.
Акад. Шелудко чете на френски приготвено слово за репресиите срещу членове на клуба. Той обаче е много развълнуван и се налага преводачът да пояснява на президента. Академикът връчва изказването си на Митеран.
Шамлиев прозвучава твърде остро. Той говори за икономическия крах на системата у нас.
Блага Димитрова подкрепя казаното от Желев за клуба и добавя, че членовете му са готови на рискове.
Копринка Червенкова избягва темата за своето уволнение и изключване от БКП, и говори за необходимостта от дълбоки промени в обществото.
Радой Ралин казва, че промените в България ще се забавят заради вече създадената плутокрация - власт на забогателите от властта и че идеалите на социализма, за които са се борили, не са осъществени
Ивайло Петров е оптимист за преустройството. Казва, че приемането за печат на 2 негови статии в литературни издания е добър признак.
Светлин Русев обяснява, че има много приятели във Франция, но няма нужда от помощ в проблемите си с властта.
Анжел Вагенщайн е използвал образното сравнение, че съвремието ни се крепи върху „трите кита“ - Партията, обективната действителност и българската интелигенция, която „винаги е жадувала да получи свобода“.
Акад. Алексей Желудко изразил надеждата, че освен получената морална подкрепа, мосю Митеран ще им окаже и политическа.
Барух Шамлиев заявил, че се чувства унизен пред себе си“ заради принудата да прави компромиси в журналистиката, която пише. Казал още, че е необходима борба за истински социализъм“, такъв какъвто го виждали светите жертви на свободата“.
Николай Василев споделил, че е изключен от партията, но още се „чувствал комунист“. Вярвал в „здравите сили“, които щели да оправят нещата.
Радичков в своя си метафоричен стил отбелязал, че „нещо тропа по покрива на общия европейски дом“ и накрая споделил, че се чувства „омерзен“ от някои оплаквания на колегите му, превърнали срещата в „оплаквателно бюро“. Казал, че се чувства не дисидент, а нещо като муха в супа...
Стефан Продев не дал никаква възможност да бъдат дискутирани личните му пробеми и изразил своето недоволство от френската преса, която необективно и тенденциозно представя българската действителност.
Предполагам, че читателите вече сами успяват да уловят някои твърде меки за дисиденти изказвания, но аз искам да представя и още няколко подробности, около визитата на Митеран, преди да се впусна в собствените си разсъждения и интерпретации на фактите.
Посещението на Митеран в България е официално. Отношенията между него и Живков са уважителни, няма сблъсъци, въпреки неформалните срещи на Митеран. След заминаването му става известно, че България получава кредити от няколкостотин милиона франка – последният заем от Запада, който Живков взима. През януари 1989 г. той награждава Митеран с най-високия орден за чужденец - Стара планина“ с лента. Тогавашният ректор на СУ проф. Минчо Семов прави Митеран почетен доктор по право. Г-жа Даниел Митеран получава женския Орден на розата“ - златен. От своя страна и Митеран удостоява Живков с Големия кръст на Почетния легион.
Заедно с това гостът прави някои срещи по свое настояване. Освен закуската той се среща със студенти в аудитория в Софийския университет и говори свободно с тях, отговаря на въпросите им. Митеран изненадващо настоява да посети БАН и се среща с академици и професори, разговаря с тях и прави комплимент на българската наука тогава в областта на изчислителната техника, с която работил в космоса френски космонавт, летял на съветската космическа станция.
С дотук представените факти, мисля че спокойно мога да направя няколко собствени извода, свързани с останалата в историята "Закуска с Митеран".
На първо място поставям впечатлението си от избора на време и място за срещата. По - малко от година остава до падането на Тодор Живков от власт. Вероятно анализатори и разузнавачи от достатъчно висок ранг са могли да предвидят с добра точност тези събития и да изготвят стратегически указания, които следвани от политиците да насочат събитията в правилното русло. В подкрепа на това припомням и предхождащото посещение на германският президент Рихард Фон Вайцзекер, който също кани 12 интелектуалци на среща, но в резиденция Бояна“. Някои имената от гостите съвпадат, което е ясна индикация, че поне две чужди държави виждат в тях лица, способни до оглавят българския вариант на окончателната перестройка, разбирайте отстраняването на комунистическата партия. Активизацията на чуждата дипломация и поставянето в центъра на вниманието и на десетина интелектуалци, дава представа за отредената позиция и роля на България, в последните удари, които Запада нанася по властта в изоставените от СССР негови сателити. Цялата "драма" в случая, е че в родината ни, по това време истинските дисиденти са в затворите и няма как да се срещат с президенти на, която и да е чужда страна.
Реално по време на режима на Живков, антикомунистите са единици. Някои от тях преувеличават собственото си значение по-късно, убедени, че са се борили с комунизма, само затова, че са се събирали по кафенета и квартири да ругаят и обсъждат режима. Но това още не е дисидентска дейност. В онзи момент в затвора са само хора като Янко Янков, юрист от Института по държавата и правото в БАН, известен с невъздържаното си и неадекватно поведение, което до голяма степен е причина да влезе в затвора. Друг известен затворник тогава е Ахмед Доган. Въпреки че е бил и сътрудник на ДС. Видни борци с комунизма от началото на 90-те като Стефан Савов и разни земеделци, по времето на Живков никой не ги е чувал (Савов е бил зам.-шеф на Съюза на преводачите). Йордан Радичков, например, е на срещата и с Вайцзекер, и с Митеран, а същевременно е поканен и на официалните вечери, дадени от Живков на двамата. Радичков е бил и делегат на конгреси на БКП. Интересен е разказа на Барух Шамлиев, един от гостите на Митеран. След време вечеря в Шератън” с тогавашния френски посланик в София. Шамлиев не се стърпял и попитал: Защо точно мен поканихте?” Посланикът се усмихнал и обяснил, че причината е в една дебела папка, която съдържала всички икономически коментари и анализи на Шамлиев, включително стенограми от радиопредавания. Глътнах си езика“, признава Шамлиев.
Излиза, че подготовката за срещите е била беупречна, а факта, че голяма част от гостите запазват статута си сред обществото, след промените показва и вярната преценка за ролята им в предстощите тогава събития. Очевидно добрите отношения между държавите и държавните ръководители, както си сътрудничеството в областта на технологиите и науката, не могат да съперничат и да сложат прът в колелото на историята. Тодор Живковия режим е бил осъден на падение и е трябвало да се легитимират нови лица, които да поемат щафетата. За вероятността това да е сложен сценарии, в който тези 12 интелектуалци да са изиграли поддържащи и епизодични роли е говорено много. Горното просто илюстрира тезата с факти.
Впечатление ми направи и духът в изказванията на гостите. Всъщност сериозни оплаквания, дори на завоалиран дипломатически език няма. Повечето не търсят конфронтация с властта, а тези които се оплакват, говорят за личните си неприятности. Практически поти никой не говори за икономика и политика. Дори за модерната по това време екология няма и дума. Темите са на принципна основа и със филосфска шлифовка. Загрижени са повече за външно политическия образ на страната. Промените се разглеждат в контекста на запазване на досегашната власт и/или плавното преминаване в друга форма, но в никкаъв случай не се вижда намек за категорични промени, свързани с радикални действия. Повечето се чувстват комунисти и виждат нуждата от различен подход на управление, но само със запазване на ръководната роля на Партията. Въобще не се говори за промяна на политическата система и за отмяна на легендарния чл. 1 на Конституцията. Чудя се, дали става дума за адски страх от властта, парализиращ всякакво желание за критика или за липсата на опорни точки, на които едни истински дисиденти биха построили своите тези. До колко ли тези хора са очаквали и са били подготвени за случилото се след няколко месеца? До колко са изиграли роля в събитията или просто за успели да се адаптират бързо? Срещата с Митеран е била просто проучвателна или е трябвало да изиграе ролята на импулс в редиците на воюващите срещу властта?
Оставям въпросите без да дам собствения си отговор. Мисля, че фактологията би могла сама по себе си да провокира читателите към разсъждения и всеки да открие собствената си "абсолютна истина", за един от последните щрихи към промените от 1989 г.
ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ👇
СЛЕДВАЩА ПУБЛИКАЦИЯ>>>

0 Коментари:

Post a Comment

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

АРХИВ НА САЙТА