„Не мечтая
безсмъртие
и пътища леки, а ватенка топла
за зимния ден. — Безсмъртно
нека остане
навеки построеното тук
от мен!”
Пеньо Пенев (1930-1959)
Преди 1989 г. поета Пеньо Пенев е включен за изучаване в школската програма по литература - няколко стихотворения и част от поемата "Дни на проверка". Биографичната бележка за него тогава е кратка, накрая й пише, че поетът умира ненавършил 30 през 1959 г. Под сурдинка се говори, че всъщност се е самоубил.
След смъртта му за Пеньо Пенев са написани много книги и спомени - трогателни, противоречиви, но понякога и доста съмнителни. С премълчавани факти и изопачавани истини. Преди 1989 г. комунистическата пропаганда използва името му като знаме и лозунг. След 1989 г. има опити да го вкарат в политически спекулации. Стихотворенията му изпадат от учебниците.
Поетът с ватенката - разказ за драматичния, сложен и разкъсван от душевни противоречия живот на Пеньо Пенев.
В нощта на 26 срещу 27 април 1959 г. Пеньо Пенев е сам в стая 118 на хотел "Москва" в Димитровград. Депресията го смазва. нищо вече не го радва. В един момент жаждата за смърт надделява над желанието за живот. Съдбоносното решение е взето. Поетът изпива голямо количество веронал. (Сънотворно и успокоително лекарство, производно на барбитуровата киселина). После сяда и написва предсмъртните писма. Докато смъртта пълзи по вените на Пеньо, той намира сили да стане и да отиде пред картината "В. В. Маяковски в мастерской РОСТА", репродукция от Ст. Викторов. Чупи стъклото и оцапва с кръвта си лика на Маяковски. Целува поета, когото смята за свой учител, и написва върху цветната репродукция:
Сбогом!
Идвам при тебе, мой бог.
Аз.
Според свидетелства на приятелката на Маяковски Юлия Брик той твърдо вярвал, че поетите трябва да умират млади, да не живеят повече от 30 години...
Митко Иванов, главен редактор на в. "Димитровградска правда", най-добрият приятел на Пеньо Пенев, първи открива падналото му на пода тяло около 8 часа. На малката хотелска масичка грижливо са подредени предсмъртните писма и бележки. До дясната ръка на поета е паднал балежникът му. Още се долавя слаб пулс. Митко вика линейка и тя идва до десетина минути. Д-р Попова прави инжекция на поета, но той така и не се събужда повече. Събралите се хора качват носилката с тялото му в колата.
Прокурорът Младен Илков и Митко Иванов отиват при кмета на Димитровград, в стаята му намират и партийния секретар. Казват им, че този път Пеньо Пенев е успял да се самоубие. (Преди това е правил други опити). Двамата молят за съдействие при погребението. Когато става дума къде да бъде положено тялото му, "партийният секретар на шега подхвърля: "Абе хвърлете го в Марица...". Прекалено черна е тази шега, обаче. Пеньо Пенев никога не е членувал в БКП. Но преди да се реши на самоубийството, той вече е низвергнат от колеги и литературните критици... Част от тези, които го възхваляват, вече виждат в него само "пияницата и несретника". Това Пеньо Пенев не може да преживее...
Пеньо Пенев се ражда на 7 май 1930 г. в с. Добромирка, Севлиевско. Макар и това да е само ден след Гергьовден, го кръщават на баща му Пеньо Митев. Започва да пише стихове още като ученик. Когато е само на 13 години, севлиевският в. "Росица" на 15 декември 1943 г. публикува стихотворението му "За царя". Пеньо Пенев Митев учи, но не завършва мъжката гимназия "Цвятко Ганев" в Севлиево. Рано открива света на поезията и чете много. С поезията идват и първите любовни трепети. През есента на 1944 г. започва дружбата на Пеньо с неговата съученичка Стефка Калименова. Баща й е книжар, Пеньо е чест гост на малката му книжарница. Но освен в рафтовете се заглежда и във Фана, както наричат момичето. Връзката им е платоническа, изглежда, прохождащият поет има необходимост да споделя с някого своите най-съкровени преживявания и вълнения.
През лятото на 1947 г. Пеньо Пенев бяга от родното си село и става бригадир на язовир "Росица". Родителите му дори не знаят къде е. Оттам пише много писма и стихове до Стефка-Фана. Първата истинска избраница на сърцето на поета е Светла Спасова. Тя е дъщеря на селски учители, но израства в Севлиево. С Пеньо се запознават, когато е в ІV клас на девическата гимназия в града, Пеньо е по-голям с година от нея.
Тази първа любов не само вдъхновява музата на прохождащия поет, но го кара и да започне да си води дневник. Така от възможно най-достоверния източник научаваме мислите и вълненията на младежа, които "полагат основите" на характера и на творчеството му. Както и отношенето му към жените, от които той ще бъде харесван през целия си живот.  Пеньо Пенев посвещава много стихове на Светла. Любовта му към нея не го напуска и в Перник и Димитровград. През лятото на 1949 г. написва няколко стихотворения, посветени на първата му любов, и част от тях включва в "Добро утро, хора!" - единствената излязла приживе негова стихосбирка. 
Има един епизод от живота на Пеньо Пенев, за който той не обича да си спомня и говори. През 1948-а, когато е само на 18 години, прави опит да премине нелегално границата с Гърция. Заловене от граничарите и затворен в милиционерския арест на Свиленград. Тогава той е съвсем неизвестен младеж, но цяла нощ рецитирал свои стихове. Освен това гръмко заявил, че е “космополит,гражданин на света и не признава никакви граници". В книгата си "Романът на един живот" Митко Иванов пише, че Пеньо Пенев искал да отиде в Гърция, за да се бие с местните партизани срещу режима на ген. Маркос. Но въпреки че "обходните пътища остават тайна за другите", Пеньо е заловен. 
В ранната пролет на 1949 г. Пеньо Пенев пристига в новостроящия се Димитровград. Първата му работа е настоятел на в. "Труд" към Профсъюзния съвет. Сутрин рано разнеся вестника на многобройните строителни обекти. Той не се разделя с бележника си, в който записва къде колко бройки е оставил. В него написва и първото си стихотворение на новото място, което естествено носи името "Димитровград". Службата разносвач на вестници явно не го задоволява и той става строител. Но не размахва тесла като дюлгерин но и не реди тухли. Назначават го за отчетник в една бригада. Работниците го наричат Пенча. А директор на строителната организация в Димитровград е Пенчо Кубадински, бъдещият член на Политбюро на ЦК на БКП.
В броя на "Летературен фронт" от 10 ноември 1949 г. Пеньо Пенев прави дебют в централния печат със стихотворението си "За комунизма". И то не къде да е - писателският официоз "Литературен фронт" го помества в горния ляв ъгъл на първа страница! Там, където обикновено се слагат уводните статии. Поетът влиза в марша на времето, което иска възторжени, патетично-лозунгови стихотворения. На Димитровград, който е нещо като тест за мощта на комунизма, е нужен вдъхновен певец и партията го намира в лицето на Пеньо.
През есента на 1949 г. Пеньо Пенев се жени. Булката се казва Кичка Николова, но Пеньо я нарича Кичона. Пари за сватба няма, но за почерпка се намират. Впоследствие се развеждат.
В края на 1950 г. започва да излиза вестник "Димитровградска правда". Първият, който носи стихове в него, е Пеньо Пенев. В началото на 1951 г. вече е признатият поет на редакцията, отговаря и за хумора във вестника. Има и опит - няколко месеца в началото на 1950 г. е бил на първата си щатна работа в редакцията на в. "Стършел". Пише малки сатирични стихове в рубриката "Бате Стършеле" по изпратени до редакцията критични дописки. Подписва ги с името Пеньо П.
Един ден Пеньо Пенев тръгва да си взема заплатата от касата, която е извън сградата на редакцията. Работещите по това време в "Стършел" Павел Вежинов, Валери Петров и Богомил Райнов му заръчват да вземе и техните заплати. До края на работния ден обаче Пеньо не се връща в редакцията, защото става „жертва” на своите приятели. Пеньо бива „ограбен” от кръчмарските си другари. Срещнали го случайно и щом разбрали, че се е опаричил, го замъкнали да черпи в ресторант "Ариана". Яли, пили и накрая го обрали. Щом изтрезнял и разбрал, че от парите на колегите му няма и лев, си прерязва вените. Спасяват го.
От есента на 1951-а до пролетта на 1954 г. Пеньо Пенев е войник. По време на 3-годишната си служба написва много стихотворения. През юли 1952 г. Пеньо набил ротния си командир и едва се разминава с военния съд. На летни учения в Елховско един от войниците припада в жегата. Ротният командир не вярва, че му е прилошало, и започва да го рита. "Пеньо Пенев (като чувствителна душа) скача и стоварва един юмрук на офицера. Офицерът дава рапорт до командира. Командирът успява да спаси провинилия се Пенев, като веднага издава заповед за 15 дни арест. А след като има едно наказание, не може да му бъде налагано друго за същото провинение.
През 1955 г. в Димитровград Пеньо Пенев се жени за Мария Господинова. На 19 февруари 1956 г. им се ражда син, когото той кръщава Владимир - на името на своя поетичен кумир Маяковски. Пеньо е безкрайно щастлив с наследника си, но животът на новото семейство е изпълнен с трудности и лишения. Това допълнително изнервя и без това не особено стабилния поет, влияе на творчеството му, кара го да търси спасение в чашката.
Острите конкретни фейлетони и сатири създават много врагове на Пеньо Пенев. И в брой 51 от 28 юни 1957 г. във вестника се появява следното съобщение: "Редакцията на в. "Димитровградска правда" съобщава, че лицето Пеньо Пенев не работи повече от три години в същата. Той с нищо не заангажирва редакцията на вестника." Партийното ръководство на Димитровград, заповядало да се отпечата това съобщение, хич не го интересува, че само допреди 1-2 броя Пеньо е печатал стихове, писал е хумор, редактирал е читателски писма. Нито че през 1956 г. е отпечатана неговата стихосбирка "Добро утро, хора!", посветена на строителите и гражданите там.
Почти прогонен от Димитровград, през 1957 г. Пеньо Пенев идва със семейството си в София. Заживяват на квартира близо до пл. "Димитър Благоев" (дн. „Македония”). Обещават му работа във в. "Литературен фронт". В София е в компанията на Иван Пейчев, Анастас Стоянов, Христо Фотев, Константин Павлов, Георги Джагаров и др. С тях той се познава още от времето, когато и те са живели или гостували в Димитровград. 1957-а и 1958 г. са най-трудните в живота на Пеньо Пенев. Не може да получи софийско жителство и да започне постоянна работа. Няма пари да издържа семейството си и жена му и малкият Владимир отиват да живеят в Тополовград при родителите на Мария. Поетът все повече се чувства сам и необичан. Дните си прекарва предимно в кръчмите. Човек почти винаги можел да го намери в "Производство", близо до Министерството на машиностроенето", в "Прага", "Славянска", "Грозд"...
През пролетта на 1957 г. СБП го праща на работа в многотиражката "Добруджанска дума". В броя от 16 август 1957 г. поетът публикува стихотворението си "Епоха", което е подложено на унищожителна критика от членовете на СБП като подигравка с тогавашната власт. През лятото на 1958 г. Пеньо Пенев постъпва на лечение в психоневрологична клиника.  За престоя му там д-р Табакова си спомня: "Пеньо беше поет с могъщи приливи на възторг и отчаяние. Искрено вярваше в комунизма, затова написа най-хубавите стихове за социалистическото строителство. Но той жестоко се сблъска със социалистическата действителност и тогава се разбунтува."
Д-р Табакова успява да настани поета в писателската станция "Ситняково" (бившия царски дворец) в Боровец. Там той написва своята последна творба - поемата "Сто възела", по-известна като "Дни на проверка". "Работническо дело" и "Литературен фронт" отказват да публикуват поемата. Малък откъс от нея излиза само в сп. "Пламък". Отчаян, в началото на април 1959 г. Пеньо Пенев решава да се върне в Димитровград. На гарата, преди да се качи на влака, той казва на своята приятелка Ангелина Кайрякова:
“Димитровград ме
създаде,
Димитровград ще ме
унищожи!”
В последните дни на април Пеньо изглежда добре, весел е, шегува се с колегите си от "Димитровградска правда". На 25 април отива в редакцията и предлага да направи хумористична страница за 1 май. 26 април е неделя. През деня Пеньо се среща с няколко души. Привечер гостува на журналиста Асен Станоев. Настроението му е мрачно. Към 22 часа изпраща своя позната до младежкото общежитие и на връщане се отбива в квартирата на Димитър Копчев. Там не стои дълго, иска ножче, за да си остри моливите. Към 23,30 ч се отбива в ресторант "Москва". Присяда на масата на оркестъра. Неразговорлив е. Отказва да пие, заиграва се с момчето на певицата. Към полунощ си тръгва и казва на дежурната касиерка: "Лека нощ, Мария. Не, не, сбогом!"
Никой не знае какви страсти са бушували в душата на поета, когато остава сам в стая 118. Следва чашата с веронал, предсмъртните писма, целувката на портрета на Маяковски. И последните му редове: "Ех, ако бях поживял още 5 години поне, щях да напиша много стихове, половината от които най-хубавото в нашата поезия, ех, ако бях...!
След много житейски изпитания, лутания и тежка депресия сърдечната и творческата кардиограма на поета Пеньо Пенов прекъсват завинаги. В нарочно предсмъртно писмо до Началника на Окръжното управление на милицията в града Пенев снема отговорността за своята смърт от своите близки и познати. Въпреки това по-късно става ясно, че поетът е силно разочарован от реалността, в която е принуден да живее след „Великата промяна“ - лансирането в литературата на посредствени „творци“ с „ангажирана“ поезия или публицистика, липсата на перспектива за обикновените хора, вкл. за създателите на Града на младежта (Димитровград) и дори раздаването на новите жилище на партийни функционери, милиционерски началници и всякакви други „заслужили другаре“. Самият той в последните години на своя живот тъне в нищета, като няма средства за лечението на своето непризнато дете и продължава от идването си в града да живее в тясна квартира на Жилфонд под наем. Разочарован от тази „нова“ действителност и от крушението на идеалите си за тържеството на новия Човек, но без да се отказва от своя силен хуманизъм и социална ангажираност, Пенев предпочита да приеме смъртта като последен и най-значим протест срещу всички недостатъци на т.нар. „реален“ социализъм по негово време. Това е причината самоубийството му да се пази почти в тайна от недолюбващата го власт, макар широката общественост да продължава години след това да се интересува кой и защо е довел до смъртта този певец на човечността, любовта и светлия идеализъм.
Днес в Димитровград има музей, посветен на живота и творчеството на Пеньо Пенев. На негово име е наречен и паркът „Пеньо Пенев“ в града, където е поставен и паметник на този бележит представител на българската поезия от периода на т.нар. „критически реализъм“.
Използвани са откъси от книгата на Пенчо Ковачев „Защо се самоубиват поетите”.
ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ👇
СЛЕДВАЩА ПУБЛИКАЦИЯ>>>

0 Коментари:

Post a Comment

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

АРХИВ НА САЙТА