„Ой ти горо,горо,

горо зелена,
защо си свела клони зелени
и ти ли жалиш Вела Пеева?… „
Народна песен

Голямата сестра на Вела бе омъжена за наш съсед и тя идваше често на гости в дома им. Винаги с по-малката си сестра Гера – и двете чистички, спретнати, уловени за ръце. Очите ни обикновено се застояваха върху твърдите им бели, колосани якички; новичките им жилетки шаваха около раменете с бели гънки. Те навярно усещаха върху себе си погледите ни, защото никога не се обръщаха встрани и някак стеснително бързо влизаха през дървената портичка на какиния си дом. Тъй бяхме свикнали да виждаме двете сестри заедно, че ако бяха по отделно, не можехме веднага да се досетим коя е Гера, коя е Вела. После започнахме да ги различаваме. Във Вела имаше мигновено доловима пъргавина – беше източена, по-висока от Гера и носеше очила. И може би поради късогледството държеше главата си леко напред. В нея се долавяше нещо, което ни смущаваше, а самата тя беше твърде стеснителна…
Като ученичка в Пазарджик тя си позволила да свали от стената на класната стая портрета на царя и сложила на негово място Ботев и изрекла думи от които поклонниците на Хитлер позеленяха от злоба. Това ни накара да виждаме Вела по-силна и пленителна.
По-късно Вела замина да следва в София. До нас достигаха смътни откъслечни разкази на очевидци за смелото й участие в студентските борби. През ранната пролет на 1943 година, когато за действията на партизанския отряд „Антон Иванов“ се заговори почти из цялата страна, в редиците му се включиха десетки нови бойци, включително и от Чепинското корито, и между тях Вела, сестра й Гера и другарите им от Каменица Крум Гинчев, Георги Шулев и Стоил Гълъбов.
На 20 май ядрото на отряда, наброяващо 60 – 70 партизани, извърши нападение над горското селище „Кьошка“, за да унищожи голямата дъскорезна фабрика, изработваща конструкции за инженерни съоръжения за немците на Източния фронт. Бе най-дръзката дотогава партизанска акция в страната. Самата власт я прецени като начало на нов етап в действията ни. След нас тръгнаха големи потери. Два дни след провеждането й нашата чета – Чепинската, – която трябваше да се върне в района си за действия, попадна на силна засада. Беше тъмна нощ, над главите ни изсъскаха полицейски ракети, затракаха картечница и автомати. Дадохме само една жертва, но последиците се оказаха твърде тежки поради откъсването в гъстия мрак на няколко партизани. Това беше отмъщението на властите за нападението ни срещу „Кьошка“, предизвикало тревога дори в двореца. На 26 май 1943 г. Богдан Филов е записал в личния си дневник: „От 6 до 7 1/2 при царя на „Московска“. Говорихме по нападението при Батак и изгарянето на дъскорезницата.“
През есента на 1943 г. отрядът наброяваше над 250 човека. Щабът му вече бе слязъл в горите южно от Пловдив. В състава му привлякоха и Вела, а по-късно и мен. Действията ни бяха обхванали огромния райони от Чепинското корито и Доспатската река до р. Чая на изток, а на юг до смолянските планини. Големият размах на партизанското движение в Пловдивска област (не само в Родопите, но и в Средногорието) беше отбелязан от Молотов на Московската конференция на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания, състояла се от 19 до 30 октомври 1943 година.
По-късно през зимата на 1944 г. е драмата на  отряда „Антон Иванов“. Повече от 270 убити партизани и помагачи, вкочанени трупове из дълбоките снегове на баташките гори, поаленели от кръв потоци, потънали в мрак села, полицейски засади по пътищата и вълчи вой, който замира в нощта като плач, и неистов вятър, надигнал се от снежните била…
Не съм пряк участник в тези събития, но вестите за тях, объркани, но все по-тревожни, стигаха и до нас, чепинските партизани.

*  *  *
През есента на 1981 г. случаят ме срещна с гостуващия в родния ми Велинград световноизвестен диригент Херберт фон Караян и неговата съпруга. Дошъл беше в балнеоложката база на Държавния съвет с доцент сега професор Шойлев да лекува дископатия и някакво друго страдание. Отново се оказахме заедно на устроената прощална вечеря преди заминаването му от страната в ресторант “ Панорама“ на хотел „Ню Отани“. В естественото си желание да бъдат внимателни домакинът на вечерята проф. Милчо Брайнов, зам.-председател на Комитета за култура, и именитата ни актриса Ванча Дойчева непрекъснато насочваха разговора към голямото творчество на госта и последните му изяви по световните сцени. Съпругата на Караян до този момент слабо участваше в разговора, но като стана дума за изострянето на противоборството между Изтока и Запада, тя изведнъж изрече:
– Ненавиждам войната! Ненавиждам я!
Мислех да й кажа, че и военните ненавиждаме войната, но преди да го сторя, тя продължи.
– Когато хитлеристите нахлуха в родния ми Бретан, бях дете. Но помня и никога няма да забравя как с шмайзери на гърдите те отмъкнаха бащите ни в плен, а някои на разстрел…
Ето каква била причината за емоционалната й реакция срещу войната! Не бях толкова несъобразителен, че да си позволя да запитам не е ли бил и нейният баща сред отведените на разстрел, а междувременно Караян заговори за старата каменна църква в Батак, а и за музея на съпротивата.
– Това, което видях там, е покъртително… Но не се ли митологизират събитията?
Казаха ми, че в Батак преди да тръгне за Велинград, той за минута-две се спрял пред църквата и възкликнал: „Скръбно, но величествено!“
– Няма нищо измислено – отвърнах аз.
– Може ли това да се каже и за Вела Пеева? Наистина ли тя е била такава личност?
Беше вече посетил и родния й дом, превърнат в музей. Отговорих му утвърдително.
– Девойка само на 22 години и такъв подвиг! Невероятно!
Задавам си въпроса имах ли основание да потвърдя, при това така категорично, истинността за събитията, които му бяха направили толкова силно впечатление? Да, разбира се…

*  *  *
През последните дни на март аз и Вела Пеева, заедно със Стойо Калпазанов и Иван Пандев – наскоро станали партизани, тръгнахме към Лъджене и Каменица за срещи с наши другари и поддръжници. Трябваше не само да изясним какво ставаше по селата след големите арести, но и да приберем в четата четирима партизани начело с Никола Божанов, които от доста време се намираха в Каменския балкан. Те сами не биха могли да се завърнат при нас, защото в тяхно отсъствие бяхме сменили лагера си.
…Денят на 26 март беше ясен, слънчев – първият истински хубав ден на ранната пролет. На залез групата ни се раздели: аз и Иван Пандев останахме край Лъджене, а Вела и Стойо тръгнаха към гората над учителския санаториум, където трябваше да се състои срещата с групата на Божанов.
Вечерта от насрочените с лъдженските ни поддръжници две срещи се състоя само едната, другата се провали. Причината разбрахме от дошлия при нас младеж. Оказа се, че предишната нощ Вела и аз сме били предадени от свекъра и девера на голямата сестра на Вела, които ни попречиха да се видим с нея. Тя беше женена в Лъджене и Вела много държеше да се срещнем.
На сутринта, когато с Иван Пандев се връщахме към лагера на четата, разположен на южния склон на Чадъра, вятърът донесе до нас ехото от картечна пушечна стрелба и от трясъка на бомби. Водеше се бой, но къде, не можеше да се разбере. Всички в лагера бяха не по-малко от нас разтревожени. Едва изчаках да мръкне и с Димитър Сеизов, един от най-опитните партизани, се спуснахме към дъскорезната в Сухата лъка и се свързахме с куриера ни Делчо Ганчев. Заръчахме му да иде в Лъджене и да проучи къде и каква беше тая луда стрелба сутринта. Какво се бе случило, разбрахме след няколко дена.
…На 27 март Вела и Стойо осъмнали в гората над санаториума. Там през нощта трябваше да се състои срещата им с групата на Никола Божанов и останалите трима партизани. Но тя се провалила. Оказа се, че и едните и другите са били в този район, но на различни места и затова не се намерили. Към 6 часа под Хасковските колонии спрели камионите на ловната дружина. Жандармеристите наскачали от каросериите и офицерите ги повели по хребета да претърсват местността. Друга рота тръгнала от Каменица.
Вела и Стойо бяха въоръжени само с по един пистолет. Без да подозират опасността, се изкачвали по пътеката към Мечешките скали. Жандармеристите ги забелязали. Над главите им пропищели куршуми.
– Никита! Никита! Насам! – извикала Вела.
Спуснали се по падината. Срещу тях открила огън картечница. Вела свила вляво и започнала да стреля с пистолет срещу преследвачите. Пръснали се и няколко гранати. Стойо се надигнал и изтичал по склона, но в този момент до него изтрещяла още една граната. Взривът го зашеметил и го повалил в безсъзнание. Парчета го наранили в ръката. Жандармеристите го овързали, преди да дойде на себе си. Вела прескочила няколко хвойни и потънала в храсталака.
Облян в кърви, същия ден Стойо бил прекаран през Лъджене. Деца, жени и мъже се стекли да го видят. Лицето му било леко пребледняло, над челото му висял окървавен кичур коса…
Немалко вече бяхме преживели, какви ли не беди ни сполетяваха и понеже вече беше дошла пролетта (макар и само астрономически), мислехме, че не е останало нещо, което може да ни накара да проплачем. Но когато Делчо Ганчев ни съобщи за залавянето на Стойо и за раняването на Вела – проплакахме.
Толкова бяхме смазани от мъка за Стойо, че не помислихме веднага за себе си. Но трябваше – от залавянето му беше изтекла цяла седмица, а четата продължаваше да се намира на същия, известен му Марта бивак. Издържал ли е на мъченията през дългите дни и нощи, изтекли от залавянето му насетне, и ще издържи ли поне още няколко дни, за да ни даде възможност да напуснем този район и да скрием следите си нейде из припеците край Абланица? Какво ще е станало с Вела? Къде е? Въпросите бяха страшни, защото нямаше кой да отговори. Същата нощ зарязахме лагера, нарамихме сиромашкия си багаж и тръгнахме да търсим по-безопасно място.

*  *  *
…Тридесет и седем дни Вела изкара сама. Ранена, гладна, премръзнала и без очила при нейното силно късогледство, тя няколко пъти беше успявала да стигне до домове на верни ятаци, търсила връзка с нас, търсехме я и ние, но десетки хора бяха арестувани, а други до смърт изплашени и не успяхме да предотвратим бедата.
Спомням си думите на Херберт фон Караян за нея. Те бяха не израз на съмнение в достоверността на видяното и чутото за саможертвата й, а по-скоро удивление. Ако би било възможно тези 37 дни да бъдат възстановени един по един, час по час и да бъдат заснети върху филмова лента, те наистина биха били повече от покъртителни…
В самото начало на май времето застудя и отново запрехвърча сняг. За няколко дена гората посърна. Покаралите листа на букака се нагърчиха като попарени, завехнаха. Умълчаха се и птиците.
На 2 май вечерта в двора на лъдженското училище започнала необичайна суетня. Шофьорите се завъртели около камионите. Жандармеристите се трупали на групички и шушукали.
След полунощ камионите се изнизали в две посоки: едните през Каменица за Елин връх, а другите – по шосето за Юндола. „…Акцията започна в 3,30 часа – докладва майор Иванов в рапорт до командира на 2-ра дивизия. – В 9 часа ротите от Арапчал се спуснаха надолу да претърсват местността, тъй като в същата нелегалните от Лъджене и Каменица често нощуват…“
Една от колоните водел предателят Иван Божков – горски стражар от Каменица. Той случайно открил следите на Вела по току-що паднал сняг. Била слизала до потока да се измие и да вземе вода за през деня. Божков насочил жандармеристите към Бялата скала.
“ …От скалата излиза нелегалната Величка Пейо Пеева с пистолет в ръка и започва да стреля – продължава рапорта си командирът на ловната дружина. – За да я изкарат от скалата, наложило се да хвърлят бомби. При първата бомба тя останала зад скалата, а при втората избягала в една малка долчинка и продължила да стреля… “
Разказват, че Вела водила бой, докато имала патрони. Последния оставила за себе си. Други твърдят, че загинала от вражи куршум. Има ли значение, как точно е било – загина като героиня.
Командирът на ловната дружина напуснал командното си място и отишъл при Бялата скала. Заповядал да донесат главата й в щаба!
Следобед жандармеристите нахълтали в Каменица. Разчуло се за гибелта на Вела. Само майка й и баща й още не знаели. Те видели разплакани другарите на Вела и се досетили, но не искали да повярват, докато някакъв офицер не влязъл в двора им и не казал:
– Днес убихме една от дъщерите ви…
Велината майка се строполила в безсъзнание, а баща й излязъл разплакан навън. Привечер взел парче чисто платно, отишъл в Лъджене и влязъл в училището. Там се бе разположел щабът на жандармеристите. Помолил да му дадат главата на Вела, за да я погребе, но му казали:
– Сега мисли за своята!
Смутно, ужасно време! Съсипани от скръб бащи и майки… Главите на децата им – окървавени в Лъджене, телата им – в снега на Бялата скала! А над тях – свирепо чугунено небе, Арапчал, обвит в буреносни мъгли, и една тиха долина, с кълбяща се пара над минералните извори, вцепенена от ужас, и ябълкови градини, попарени от снега, преди да са вързали плод.

16.03.2007
 Атанас Семерджиев

31789479_2109794275713796_3854028709098946560_n

tsvetya
venci-vela-peeva-grob


Някога,когато бяхме още деца, щастието се измерваше с дължината на ваканциите при баба и дядо. Онези безгрижни моменти, когато с хлопването на вратата на жигулата, започваха дните без дата, изпълнени с мирис на сушена липа и селски хляб.
theyhadhappychildhood001-22
Тичахме боси по поляните, къпехме се в реката, играехме на криеница в лозето на съседката, викахме Дама Пика на тавана, спирахме колелата си с контра, а не със спирачка, късахме гуменките си по горските пътеки, висяхме от клоните на черниците...
theyhadhappychildhood001-21
Оцветявахме черно-белите снимки от семейните албумите, а нашата единствена социална мрежа се казваше „навън"
asd_thumb14
Късно вечерта, когато пекарките от селската фурна се захващаха да приготвят хляба за следващия ден, първите клиенти бяхме ние, децата от махалата. Не мигвали, улисани в игри, нетърпеливо чакахме на стълбите готовия хляб... онзи хляб, чийто вкус никога няма да забравим.
1375879_213516712150920_1263928430_n
Няма да забравим и трепета, с който очаквахме да се роди теленцето. Баба и дядо дежуреха около яслите и нервно проверяваха кравата, а ние все подвиквахме: "Роди ли се? Родили ли се вече, бабо? Може ли да го видим?"
600_1
Все пускахме Шаро на свобода да потича заедно с нас, а после с невинен поглед казвахме: „Ами той пак се е отвързал сам. Знаеш ли, дядо, чак къде го намерихме?“
20150423_140510
Да, някога животните в двора на нашата къща бяха най-верните ни приятели. Те пазеха тайните ни и никога не издаваха белите ни на баба и дядо. С изключение на големия лош петел, него не го обичахме...всеки наш връстник знае защо.
1281956951_selski-socdekor__5
Все още помним и историите на баба за някога, които със сълзи от носталгия ни разказваше до огъня. Онзи огън, чийто пламък тихичко се отразяваше от малката дупчица на печката в тавана, дървата пукаха и беше толкова топло в детските ни души.
1281956943_selski-socdekor__1
Вечер обожавахме да лежим върху нагорещените от слънцето керемиди и да си врачуваме по звездите. Обещавахме си разни неща, когато пораснем...
1269751055_serviz-za-podpravki__6
Като се замислим, тези времена не бяха толкова отдавна. Има няма двадесетина години – твърде кратко, за да ги забравим, но и твърде дълго, за да ги живеем отново. Останаха спомените. И няколко оцветени с детска емоция черно-бели снимки на дядо и баба.
427481_10151217602351966_704278856_n
Бабо, дядо, благодарим ви за грижите! Вие завинаги ще останете в нашите сърца!
http://webstage.bg/

На морето тогава нямаше кой знае колко удобства, да не кажем никакви!



Някой беше определил морската ваканция на социалистическия българин така:

„Ходи ти се на море? Планираш почивката си поне няколко месеца преди това — отпуските на съпрузите трябва да съвпаднат. Пред теб има три избора:

Къмпинг. Около 4,10 лв. на вечер за двама с палатка и кола в претъпкани къмпинги, повечето без топла вода, безкрайни опашки по магазините или скъпи кебапчета в бира-скарата. Ако си запален къмпингар, гледаш да си набавиш оборудване от Чехия и ГДР, в България съвременно такова не се продава.

Почивна станция. Около 30-40 лв. на седмица, строго разписание на времето. Храниш се в столова, закуската е рано сутрин, обяд по точно определено време и вечеря сравнително рано. Предвидени са и „културно-масови мероприятия”. Има топла вода. Вратата се заключва след 12 часа.

На квартира. Наемаш стая и от там нататък се грижиш сам за себе си. Топлата вода не е гарантирана.

На морето тогава нямаше кой знае колко удобства, да не кажем никакви! Нямаше изобилие от ресторанти с всевъзможни чуждестранни деликатеси, нито безброй лъскави барове и дискотеки. И за да сме сигурни, че няма да останем гладни, повечето от нас пълнеха багажниците на москвичите си с пъпеши, дини и зарзават.

Нямаше гигантски аквапаркове на всеки ъгъл. И какво от това? Нали имахме море! Дишахме спокойно, без притеснението, че всеки момент може да ни падне някоя тухла на главата от близкия бетонен строеж. Имахме девствени плажове, природа.














"Ох, ама и аз съм пък една. Заповядайте, заповядайте да ви покажа наредбата".


Познати ли са ви тези думи? Ако не, те са част от култовия български филм "От нищо нещо" от 1979 г. на режисьора Никола Рударов, по сценарий на Николай Никифоров.
Големи родни артисти, сред които Стефан Данаилов, Анета Сотирова, Асен Кисимов и други, които прекрасно пресъздават атмосферата в едно малко селце, както и отношенията между хората през този период. На прага на 80-те години на XX в.

Отваряме прашното чекмедже, връщаме се няколко десетилетия назад със снимките на сп. "Наш дом"за да си припомним как изглеждаха домовете ни през 80-те години.

Връщаме се няколко десетилетия назад със снимки, показващи ни как изглеждаха българските домове през 80-те години

Една идилична картина от миналото.
А "наредбата" от тези години... тя все още може да се срещне по домовете на някои от нас.

"Заповядайте. Това ще бъде вашата стая. Финландска мебел..."

Големите килими, тежки секции с няколко витрини, в които внимателно домакинята е подредила най-красивите си сервизи, по-луксозните дори осветени, лакираните шкафове и маси.
Да не забравяме за китениците, защото присъстваха в почти всеки дом през социализма.

Те покриваха холните гарнитури, които винаги са в комбинация с два фотьойла и две малки табуретки.
По времето на социализма се използваха много покривки за телевизори и радиоапаратите дори, за хладилници, облегалки на фотьойли. Те се шиеха специално, за да изпълняват съответната функция.


Холът в повечето апартаменти през социализма е като изваден от картичка, разпространена в огромен тираж. Почти еднакви. Фикусът пък е емблемата на "домашната флора и фауна".
"Това е банята. Много скъпо ни струва, но лошото е, че нямаме още канализация. Сега Панчо прави специална яма, със специална канализация..."

През 80-те години повечето хора вече имат собствена баня в жилището.

Нуждата от ходене до обществената намалява. Макар и малки, те са напълно достатъчни. Облицована е задължително с бели фаянсови плочки и мозайка. Дру,ги пък са само боядисани в розово, синьо...

В към края на 70-те, характерното обзавеждане за баня е с фаянсовите и теракотни плочки
В кухните на всички ни е имало печка "Мечта", "Терма" или "Раховец".

Тези помещения са почти изцяло обзаведени, когато младото социалистическо семейство се нанесе в новата панелка.

Източник:www.vesti.bg
Автор:                                  

Антон Тодоров: Комунистическата разсипия в животновъдството е съсипваща – 1984 г. е рекордьор


„Отвратителният хор на идиотите отново трови съзнанието на част от българите. Сега пък пишман ветеринари почнаха да драскат по форумите, че виждате ли, в комунистическа България никога не са били избивани животни поради някаква необходимост, вкл. заради заразяване. Истината е точно обратната, показват документите”. Това пише в свой коментар по горещата драма в Странджа политологът Антон Тодоров. Той показва документи, които очертават съвсем различна картина в комунистическа България.
„Истината за комунистическата разсипия и унищожение на животновъдството през 80-те години е съсипваща, става дума за истинска катастрофа. Прочетете документите от поверителните деловодства на МС от онова време и се съсредоточете върху числата на унищожените животни САМО ЗА ЕДНА ГОДИНА - 1984 г.: "През 1984 г. в обществените стопанства на НАПС са отпаднали (умрели и заклани по необходимост): 72 053 бр. говеда, 1 000 774 бр. овце, 774 454 свине и 17 118 069 птици. От тях умрелите животни са 34 596 бр. говеда, 600 683 бр. овце, 565 025 бр. свине и 16 693 497 бр. птици. (…) Говедовъдството е недостатъчно ефективно, а овцевъдството е губещо. (…) За първите три години на VIII петилетка в обществения сектор на НАПС, средногодишната печалба в говедовъдството е около 28 млн. лева, а през 1983 г. е само около 5 млн. лева. За същия период средногодишната загуба в овцевъдството е около 44 млн. лева, като през 1983 г. тя надхвърля 68 млн. лева…“, показват документите.





В годы Второй мировой войны Болгария до 1944 года выступала на стороне Третьего Рейха, в 1941 году части болгарской армии без предупреждения оккупировали территории Македонии и Греции. 8 сентября 1944 года Красная армия поддержала военный переворот в гоусдарстве и болгары были вынуждены воевать уже на другой стороне.

15 сентября 1946 года после референдума была создана Народная Республика Болгария, которая вовсю занялась строительством социализма. Говорят, что болгары даже хотели вступить в СССР, но из-за долгов и отсутствия общей границы были отклонены. Зато отношения оказались настолько тесными, что Болгария стала главным курортом советского человека.

Бар «Вариете» в Слынчеве Бряге, 1969 год


Мисс Варна—1965

Конкурс красоты, Золотые пески, 1974 год

Мисс Черно море—1989

Ресторан «Фрегат», Слынчев Бряг, 1960-е годы

Созопол, 1960-е годы

Золотые пески, 1960 год

Китен, 1986 год

Стюардесса в аеропорту Бургас, 1960-е годы

Варна, 1960-е годы

София, 1964 год

Соборная улица, София, 1960-е годы

Кафе неподалеку от отеля «Баклан», София, 1970-е годы

Отель «Витоша-Ню Отани», София, 1988 год

Автовокзал в Пампорово, 1987 год

Витош, 1978 год

Винный завод, София, 1960-е годы

Автобус «Чавдар», Ботевград, 1980-е годы

Завод «Балкан», Ловеч, 1980-е годы

Грузовик, произведенный на заводе в Шумене

Урок информатики, Плевен, 1980-е годы

Супермаркет, 1981 год

Магазин элетротоваров, 1985 год

Мавзолей Димитрова, София, 1960-е годы

Гвардейцы в аеропорту Софии, 1980-е годы

Зал заседаний, 1985 год


Сегодня Болгария всё такая же приветливая для туристов страна, которую иногда называют страной контрастов, ведь здесь есть и шикарные пляжи, и отличные горнолыжные курорты. И она всё также привлекает большое количество людей из стран бывшего Союза относительно невысокими ценами и почти европейским уровнем обслуживания.

Вот такая она, Болгария! Поделись статьей с друзьями.

www.micccp.com


ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Точно 7 години трябваха, за да израснат бодлите на таралежите и те да започнат своята война срещу света на Възрастните. Игралният ф...

АРХИВ НА САЙТА